“Мразехте се от люлката“, обичаше да казва майката на дебелото. Още когато семействата живееха в старата къща на дядото в центъра, двете момчета не се понасяха.

Баба им все разказваше една и съща случка – в мига, в който се научило да борави с кибрит, момчето на по-големия брат на секундата се опитало да подпали братовчед си, та едва спрели пламъците да не стигнат до него.

Колко се радваха старците когато разбраха, че снахите са бременни в един месец и децата ще израснат заедно в общия двор. Там върху калдъръма със здравеца, растеше поредното поколение на бедната софийска фамилия. Дворът на старата кирпичена къща, купена в началото на двадесети век от прадядото, дърводелец от Трън.

Раждаха се деца на майстора, после децата водеха снахи, снахите раждаха деца, те растяха в двора и трънчанинът волю-неволю правеше постройка след постройка за децата на децата му.

Мълчалив серсем Алекси трънски, както му викаха в махалата, наследи къщата и занаята от баща си и вярваше, като него, че трябва да смести всичките си деца.

Така геобразната съборетина се удължаваше все повече и правеше чупки из двора. Появиха се няколко едноетажни двустайни пристройки с отделно входче и мазенце към всяка.

Алекси имаше шест деца, четири момичета и две момчета. Дъщерите рано се ожениха и изнесоха, синовете доведоха снахи.

– От тях е, снахите са виновни. - често мислеше той.

– Дойдоха и се промени всичко. Ми като нямат мъже да им шибнат по един, да им скръцнат със зъби – така ще е. Жена ни се слуша, ни се говори с нея, в главите им само сплетни.

Братята бяха с година разлика, самите много различни. Големият се случи първият студент във фамилията, учеше фармация. Дума, която плашеше баща му и не му се бъркаше много, изпитваше респект от ума му.

Малкият приличаше повече на него, той наследи занаята. Въртеше длетото по-сръчно от Алекси и като него не го биваше никак в приказките.

Логично двамата доведоха и съвсем различни жени, които се намразиха мигновено.

Фармацевтът се ожени за потомствена лекарка, градско чедо от фамилия, считана в онези времена за неблагонадеждна. Още дядо й е лекувал видни особи, експерт, но злощастно свързан с двореца, което беше обрекло вуйчовци и чичовци на изгнание.

В къщата на Алекси произходът нямаше значение, но тази префинена леко депресивна мома го смущаваше от самото начало. Видът й го стряскаше, а приказките не разбираше, но никога не каза нищо по този въпрос на сина си.

Малкият брат, чешит и темерут като баща си, доведе противоположно различна жена. Шумна, нахакана и пращяща от здраве шивачка от софийско.  И нея Алекси не харесваше, макар да се вписваше повече в представите му за женственост – пищна, яка и червендалеста, но пък нахална и невъзпитана – нямаше никакво уважение към него и съпругата му. От втория ден започна да пренарежда двора и къщата, а него наричаше пренебрежително “стария“.

Снахите родиха с няколко дена разлика. От първите дни образуваха кълбо от напрежение при всяка засечка:

– Гледай я, уж учена, пък свекърва ми пети ден там да й помага, наред с майка й. Едно бебе не може да изгледа. - вътрешно се подиграваше шивачката.

– Ама че простия, - мислеше на свой ред жената на големия – от втория ден след болницата се юрнала да чисти, да се докаже. Селска им работа, трепят се като добичета – примитивизъм.

Синът на лекарката растеше слаб и фин като майка си, между уроците по солфеж и курсовете по езици. Обратно, момчето на шивачката, беше рижо, месесто и червендалесто – по-оправно и от баща си в мъжките задължения.

Начетеното потомче на лекарския род често се подиграваше с нелепите изказвания на братовчед си, който на свой ред не пропускаше случай да покаже физическо надмощие над “кекавия женчо“.

След свада на двора често се втурваха разревани при майките си:

– Същият като майка си интригант мазен, с него да си нямаш работа, завижда ти за новите дънки. Да не казвам, ама има една дума за такива момчета, не е хубава, но баш такъв ще стане, като го гледам какъв е превзет, мъж ли е това?! - казваше шивачката.

– С тях не се занимавай, колкото можеш по-далеч стой. Това са неуки, примитивни хора, едва ли те разбира какво му говориш,  по-отгоре гледай на тях. - успокояваше го с тихо гласче лекарката.

Като всяка софийска фамилия и тази живееше с мисълта, че притежава безценен имот. Вярваха, че мястото е златно – до метрото в самия център на столицата и упорито чакаха подялбата. След смъртта на Алекси дойде и тя – разочарованието беше огромно.

Оказа се друго –  върху терена не можеше да се строи. Имотът закачаше други, чиито собственици не можеха да бъдат издирени, а двама от намерените не бяха съгласни. Реално частта, върху която можеше да се изгражда беше твърде тясна ивица, за която не би се полакомил никой  предприемач. Така самоделката на дядовците остана да се руши под дъждовете в самия център на столицата.

След краха на надеждата за имотното бъдеще на снахите не останаха почти никакви поводи за съперничество, освен един.

Някога трънският прадядо мислеше в далечна перспектива – беше обезпечил дори пребиваване на фамилията във вечността.

Още когато в Софийските гробища имаше достатъчно свободни парцели, купи гробница – голяма, в края на гробищата. Постепенно тя се запълни, остана само едни парцел, който попадаше извън общия имот, но можеше да бъде откупен от семейството поради близостта.

Случи се така, че майката на учената снаха почина и я погребаха в съседния, но още неоткупен гроб. Семейството на шивачката научи за погребението, за което не беше известено.

– Отивай, - викна майката на сина си – гробът още не е откупен, запази го за нас веднага!

– Ами нали са им там костите бе, мамо, как за нас?!

– Може, не са го откупили, провери, бързай!

В същия ден синът на шивачката откупи гроба за “вечни времена“ и практически лиши от право другото семейство да погребва там свои близки.

След месеци синът на лекарката получи и призовка за дело. Братовчед му съдеше майка му с претенция за ексхумация на покойника и освобождаване на парцела.

Започнаха тежки дела, враждата, някога лицемерно и напрегнато премълчавана,  се разкри изцяло.

Двете снахи си звъняха по телефона с тежки закани и заплахи. Братовчедите се псуваха в социалните мрежи и наговаряха познати и роднини.

Всеки си спомняше прегрешения на другия, връщайки десетилетия назад. Огромното количество потиснати чувства намери изява.

– Бял ден да не видиш, уроспийо мръсна, и ти, и копелето ти. Ще видиш ти чужд гроб как се краде, ръчичките да ти изсъхнат дано! Изравяй от там майка си, че в тоя гроб ти ще паднеш, ще се погрижа, да знаеш! - кълнеше често по телефона шивачката.

– Какво сме откраднали, кой е казал, че е ваше? Гроб е това, за който пръв има покойник, ама си примитивна, такава си беше и такава си остана. Е, нали сте завели дело, ще стане ясно кой има права, недей се грижи, нямаш акъл за тая работа! - отвръщаше лекарката.

Делото се проточи поради сложния казус.

Попаднаха на млада съдийка, която прохождаше в занаята. Момичето ту разглеждаше съвсем професионално казуса, ту се стъписваше в недоумения – роднини се съдеха с молба за ексхумация без криминална причина.

Вглеждаше се в лицата когато ги виждаше в залата на поредното заседание. Удивлението й всеки път нарастваше – “Тия хора изглеждат толкова нормално, какво им е?“, чудеше се, замисляйки се за сложния път, по който беше поела като съдия.

В същото време, за да подсили напрежението шивачката ходеше да полива и сади на гроба.

– Да го печелим това дело, че онази простакеса през седмица засажда различни цветя, за да ме дразни, всичко изкоренила. - оплакваше се лекарката.

Делото се точи повече от година, в която гробът се радваше на необичайно внимание. Шивачката през седмица сменяше теменужките и прекопаваше, лъскаше като бясна плочата, повтаряйки си – “Наше си е, ще си го гледаме и поддържаме, на онази, ако разчитам, мърлата  и това ще затрие“.

Дойде време за решението на съда.

Семействата се бяха подредили в съдебната зала и напрегнато чакаха развръзката.

Съдийката искаше час по-скоро да приключва с правния абсурд и произнесе набързо присъдата:

– Съдът не може да удовлетвори молбата на ищеца за ексхумация на покойника, но гробният парцел остава собственост на семейството, което го е откупило. Ексхумация не се прилага в случаи, различни от криминалните. Заседанието се закрива.

– Корупция, колко ви плати тази гадина?! - разкрещя се в изстъпление шивачката.

– Един път не се излагай! - скастри я лекарката.

Момчето задърпа крещящата жена, размахваща юмруци пред самодоволната усмивка на лекарката и сина й.

Всичко приключи положително за медичката, но остана едно тягостно предчувствие.

– Няма да оставят те работата така, трябва да охраняваме гроба. - каза на сина си.

– Ще отида още днес, не вярвам да не се опитат нещо да вземат или да потрошат, но ако ще правят нещо, ще е вечер, иначе има много хора там.

Още в осем часа синът застана на стража в близост до мястото. Настани се на мраморната пейката в съседния парцел зад клоните на елата, които криеха гледката към гроба.

В тъмнината светеха няколко кандила от съседните покойници и хвърляха лека светлина върху парцела.

Мъжът се притули в шубата си и зачака, лек ветрец издухваше фини снежинки към него, гледаше да не се движи, за да не привлече внимание.

Така мина повече от час, усещаше, че се унася от студа и почти се беше отказал, когато клоните на елата се размърдаха.

В процепа им се показа масивен мъжки гръб, приведен към земята. След няколко минути взиране различи фигурата на братовчед си.

– Какво прави мизерникът тук, чакай да видя?

Приближи леко и видя как братовчедът разчиства нещо върху гроба, после чу няколко тъпи удара в земята.

– Копае нещастникът, ще разкопава гроба, ще вади костите! - стъписа се той и извика силно - Какво правиш тук бе, примат?!

Мъжът се стресна, силно отскочи назад и сви очи в тъмнината по посока на идващия глас:

– Кой е там?

– Ще ти кажа аз кой, маймуно недна!

– Аааа, ученото педалче, то дошло да варди чуждия гроб, ела бе швестер, ела ми тук! - шивашкият син очакваше като в детството братовчед му да избяга, но се излъга.

Лекарското потомче се хвърли върху него и го хвана за гушата, надавайки крясък. Мъжете се сгромолясаха върху гроба, вкопчени в схватка и глухо си заръмжаха в лицата:

– Какво копаеш, бе?!

– Ще копая то си е наше, баба ти ще изровя, не и е мястото тук, на чуждо сте!

Никой не отхлабваше стягата, само се усилваше натискът на ръкохватките, не можеше и да се стигне до удар.

Така седяха, зъбейки се в лицата си около 20 минути – ни напред, ни назад, докато не се чу кучешки лай и силен прожектор не освети мястото:

– Ето ги, г-н полицай, тук са, хванали са се върху гроба, копаеха с мотика, чух ги.

Гробищният пазач беше извикал полицията, изплашен от виковете.

– Красавци, какво правите тук бе, момчета, айде тръгвайте да ви водя – осквернители.

Полицаите се засмяха шумно.

Сложиха белезници, натовариха престъпниците на джипката и право в участъка.

– Какво водите? - посрещна ги колега от нощната.

– Гробищни крадци, ела да ги видиш – дърти мъже са.

– Стига бе, има ли ги още, ама българи ли?

– Да бе, българи чисти, гледай красавци! - цвилеха екипите от нощния патрул.

Младият следовател тъкмо поемаше смяна, влезе леко приповдигнат, вечерта започваше забавно:

– Айде сега да пишете показания – кои сте, що сте, какво правите там, всичко да си разкажете.

Братовчедите се спогледаха – как да разкажат това?! Настана тягостно мълчание, никой от двамата не посягаше към химикалката.

– Айде де, какво чакате, пишете!

Пак мълчаха.

– Добре, по трудния начин тогава. Така, вие сте отишли на гробищата, за да крадете, имали сте информация за покойник, заровен с накити, така ли е?!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

– Ох, банално, стандартна гробищна кражба, а се надявах на пикантерия. -  прозя се следователят.

В стаята влезе възрастен служител в костюм, загледа мъжете:

– Какви са тия соколи?

– Крадци, ама гробищни.

– Гнус, не си ли признават?

– Не, ама мълчат на въпроси и кимат, което си е признание.

Възрастният следовател се спря върху лицата, единият мъж му беше извънредно познат – “кой беше това“ – сети се и в същия миг се стъписа:

– Проф. Мутафов, вие ли сте?!

Синът на лекарката се изчерви силно и заби глава плътно към гърдите.

– Ама, ама, това е проф. Мутафов, той оперира дъщеря ми, мозъчен хирург, извади огромен тумор, спаси я, уникална операция!

– Да бе, май и на мен ми е познат. -  няколкото полицая и следователят се вторачиха в лекаря, който лилавееше от срам.

Настана тягостна тишина, на полицаите им стана ужасно неприятно, нещо ги сграби за гърлото, съпреживяваха срама на медика.

– Нека аз водя разпита. - каза възрастният, младият отстъпи назад.

– Проф. Мутафов, до края ще съм признателен за това, което направихте, беше чудо. За жалост има сигнал и трябва да изясним и тази работа. Най-добре е да ни разкажете, пък ние ще съдействаме, случайно е станало, нали, не е кражба, друго ще е?

– Не е за разказване, дълга история, пишете го хулиганство, бой нещо там. - обади се с глъхнещ шепот професорът.

– Добре, професоре, няма да ви мъча, ще направя всичко по силите си да не стига до медиите, че тогава тежко ви на реномето. А Вие, ще разкажете ли нещо или и Вие така – хулиганство?! - обърна се към сина на шивачката.

 – Трябва да ни кажете месторабота, години, такива неща.

– Аз…., управител съм на фирма, собственик по-скоро, мебелна къща, на 44 години съм, семеен от София.

– На коя мебелна къща?

– “София мебел“

Полицаите се изцъклиха:

– Шефе, тая фирма не беше ли дето спечели конкурса да обзавежда американското посолство, дето била най-голямата българска? - възкликна едно от младите.

– Тя, тя. - заклати глава следователят, забол очи в листа.

– Да не стига до медии, гледайте да не стига, не давайте нищо на репортерите, дори на тези от обществените. На тоя доктор дължа много. Пишете им там хулиганство, глоба и да си ходят.

Следователят се изнесе с бавна походка, придържайки се за стената на стаята. Отиде да си сипе питие, за да не мисли повече за случая, защото се потисна ужасно. Припомни си как чакаше дъщеря си от упойката и в тоя лекар беше единствената му надежда.

Дълго след като освободиха мъжете служителите мислеха за случката, забили глави в недоумение:

– Да не са някакви фетишисти бе, шефе, извратени някакви, от тези новите вампири – дето имат общества? - питаше плахо едно от полицайчетата. Другите не отговаряха, още преживяваха чуждия срам.

Освободени братовчедите тръгнаха по празната среднощна улица, потънали в мълчание, преосмисляха ситуацията.

Връщаха години, лета, конфликти, чуваха гласовете на майките си, изричащи хулните думи, които се забиваха като пирони в малките главички и тровеха игрите им.

Думите звучаха като мантри през цялото детство, после кънтяха през юношеството, младостта, след това белязаха семействата им – все тия думи, изпреварващи мислите.

– Братчед, аз ще хвана такси, поздрави майка си. -  каза по навик доктора и подаде ръка на братовчед си, изтрил случката като с гума.

– Аз ще походя малко. Пък да вземем да се видим, а? Децата да срещнем?

– Ще, ще! Правя бал на дъщерята, елате!

– Ще дойдем, жената ще се зарадва! - каза мебелистът и се усмихна широко.

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X