Хак ми е!
Винаги съм била обсебена от еретичната мисъл, че шефът е нормално човешко същество като всички нас: има същото анатомично устройство, аналогични мисли и чувства. Само дето провидението му е дало власт, за да му гледа сеира. Недоумявах защо се превиват на няколко ката пред шефа и правят всичко (не)възможно, за да му угодят. Моя милост просто си вършеше работата и гледаше да не му се мярка много пред очите. Ако поне малко владеех изкуството да се подмазвам, със сигурност щях да имам друга съдба. В много случаи съм реагирала толкова неадекватно, че чак ме хваща яд.
Като млада учителка от универмага си купих разкошни ботушки с цвят бордо и директорката ахна, като ги видя: „Ау, откъде ги взе? И аз искам!” Обясних, че съм купила последния чифт и сметнах въпроса за приключен. Но след малко една възрастна колежка ме дръпна настрана и съзаклятнически ми прошепна: „ Ама ти наистина ли не разбра?! Бързо сваляй ботушите и ги дай на директорката. Така се прави!” Бях възмутена: „ А не искаш ли да си сваля и нещо друго? Ботушите са си мои и точка!” Ако не бях реагирала толкова неразумно, едва ли от цял колектив щяха да съкратят точно мен.
Преди десетина години баща ми беше засадил цяла плантация с ягоди и му намерих пазар сред колегите. Директорката също си поръча, но с какъв акъл допуснах да ми плати? Нищо не ми е коствало да избера най-хубавите и сочни ягоди и да ги поднеса с думите: „Хапнете си за здраве и берекет и за моя просперитет!” Шокирана, директорката плати, но и аз си платих… Направи ме председател на всички възможни комисии и от извънкласни ангажименти забравих кой предмет преподавам.
Чак след години чистачката, която висеше като часовой пред кабинета на директорката, ме светна искрено и лично: ”Хич не беше в час, моето момиче! Що народ се изреди с пълни чанти!” А аз влизах с празни ръце и излизах на четири крака под тежестта на купища задължения. Хак ми е!
В службата пък чистосърдечно се похвалих с новия си пуловер, изплетен от сестра ми. Шефката възторжено плесна с ръце: „ О, браво! Кажи на сестра си да не се офлянква и да ми изплете един пуловер. Разчитам на вкуса ви за преждата и модела.” Гласуваха такова доверие в естетическия ми вкус, а аз и пръста си не помръднах. И за колко още неща останах сляпа и глуха! Връхна точка на моята недалновидност беше категоричният ми отказ да дам пари за поредния костюм на шефката. След като услужливо й донесоха, в коридора се чуха истерични крясъци: „Глави ще хвърчат!” Така ми се стъжни животът, че не усетих как си хвърлих оставката и изхвърчах на улицата с главата си барабар.
Но вече се осъзнах. В новата служба все гледам в устата на началничката, но нито в прав текст, нито с тънък намек ми е поискала нещо. Жалко, тъкмо си научих урока…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вилдан Сефер Всички права запазени
Енена, само не разбрах за какъв рейс става дума! 
