Чувах думи в далечината през затворените си очи. Вече не ме беше страх от нищо. Тялото ми лежеше неподвижно и спокойно на мекото кресло в кабинета на Лечителя, където в последните няколко месеца със сълзи, труд и работа успях да преодолея много от фобиите и страховете си. Потъвах все по-дълбоко с всяка сричка, а гласът ставаше все по-далечен, сякаш идваше от върха на някоя планина, а аз лежах в полите й. Той започна да ми разказва приказка за Буда, но бързо загубих връзката и се пренесох в далечно измерение, сякаш подсъзнанието ми искаше само да ме води. Звуците от реалността около мен станаха глухи и неразпознаваеми, сякаш на елфски език. Не усещах тялото си, нито някакви емоции. Виждах единствено огромен и величествен храм, намиращ се в най-приказната гора. Той нямаше стени, само дълги златни гредички, които го караха да изглежда като огромна беседка от злато, крепяща тежък покрив, кръгъл като купол и висок поне 20-30 метра. Тази сграда беше най-епичната постройка, която бях виждала или измисляла някога. Всичко беше в светли и свежи тонове, плочките бяха лъскави като морската повърхност, тавана бе покрит със злато, скъпоценни камъни и мечти, които отразяваха слънчевата светлина и блестяха като в сън. Навсякъде имаше един и същи образ и това е най-яркия ми спомен - слон с човешко тяло и кафяви одежди. Виждах го по плочките, нарисуван на тавана, върху статуетки по ъглите, татуиран върху мен на 100 места. Бях в храма на божестовото Слон. Казват му Ганеша от незапомнени времена и в последствие разбрах, че това е божеството на новото начало, мъдростта и успеха в индуизма. Ганеша. Слонът с човешко тяло, посетил хипнозата ми. Животното с кафява роба е нещото, което виждах навсякъде.
Символа на новото начало.
Бях облечена с индийски одежди в синьо и червено, контрастиращи на всичко около мен. Бях накичена със стотици гривнички по ръцете и глезените, колиета с тънки и дебели верижки, тежки и дълги обици на няколко места по ушите ми, голямо камъче на пъпа и колан от хиляди мънички лазурити. Стоях в средата на този храм, където се събираше цялата светлина и енергия, и нежно танцувах някакъв мистериозен танц. Накитите ми се поклащаха около мен във въздуха и дрънчаха като хиляди малки камбанки на вятъра, материализирани, за да изгонят злите духове и миналото. Носех се като перце във вихъра на танца си, а слончетата ме гледаха. Целите ми ръце бяха обрисувани с кафява къна в свещени символи и образите на това мъдро животно с хобот и човешко тяло.
В храма имаше и мраморен фонтан, чиято вода проблясваше на слънчевата светлина. С него се случваше едно и също действие, което аз сякаш не забелязвах, докато танцувах фееричния си танц. Фигура на изморена старица влизаше в него и се потапяше цялата. Във водата сякаш започваха да плуват фини блестящи частици брокат, които създаваха невиждано сияние. След минута от водата изплуваше едно бебе. То излизаше от фонтана и докато пълзеше до другия му край, то се превръщаше в онази старица, която отново влизаше вътре, образувайки един безкраен цикъл. Цикълът на живота.
Продължавах да танцувам, когато шепите ми се напълниха с брокат, като в магия. Погледнах към слънцето и духнах тези хиляди блестящи частици във въздуха, които полетяха като ято лястовички. Те се разпиляха навсякъде и направиха сияещо облаче, в което продължавах да се движа нежно като горска нимфа. Това бе най-красивата метафора, която бях наблюдавала някога.
Време е за ново начало. Време е да създам още една частица блясък, която да полети към облачето, наречено мой живот. Без страхове. Не познавах Ганеша, но той ме навести без покана и ми показа най-мистичния и очевиден знак, че ме чака нещо прекрасно, което досега не ми се е случвало. Няма как да разбера точно какво ме чака в бъдещето, но съм сигурна, че ще е поучително. Или поне красиво. Защото животът е като шепа брокат, разпръснат във въздуха с нечий дъх. Всяка блестяща частичка е спомен или умение, които сияят на слънчевата светлина и бавно се носят надолу. А ние танцуваме фееричния си танц, с отвлечено от вихъра и чувствата внимание. Танцуваме между брокатените прашинки и се усмихваме на отбясъците в очите си, докато не се уморим, докато последната частичка не падне на земята, и докато не стане време да се потопим във фонтана отново.
В един живот, пълен със страхове, предразсъдъци и фобии, брокат няма. Там той губи блясъка си и спира да е така омайващ. Там няма мистичен танц със златни накити, няма и усмивка, която се отразява в плочките на храма. Там времето е спряло и живота се пилее. Там нищо интересно не се случва и ние спираме да бъдем хора с божествен произход, като се превръщаме в едни кукли на рафта, които само събират прах, докато не дойде време да си отидат. Осъзнавам, че ако не се вълнувам за нещо, то това нещо не си заслужава. Ако нещо се постига без никакви усилия, то това нещо не си заслужава. Ако нещо ще ме накара да стоя и да бездействам, вместо да разперя ръце и да танцувам във вихъра на сияйното облаче, то това нещо не си заслужава. Не може вечно да позволяваме на страха да диктува действията ни, защото така пропускаме цял куп спомени и изживявания, и така се лишаваме от най-ценното в живота – блестящите частици брокат.
4 юни 2018 г.
© Гергана Карабельова Всички права запазени