Хората

      Виждаше, че хората я гледат със странни и уплашени погледи. Често търсеше очите им и опитваше да задържи погледите им върху себе си, но те бързо ги отместваха и се забързваха с приведени глави. А толкова искаше да си поговори с някой, да разкаже как е минал денят й. Поне веднъж. Дните й бяха еднакви, досущ. Но хората, които всеки ден изучаваше, бяха най-различни. Сядаше на пейката пред Общината и ги гледаше. Толкова й беше интересно, че често се стъмваше, а тя беше още там. Баба й се задаваше от ъгъла и започваше да крещи. Винаги беше толкова лоша! Но тя се забавляваше да се крие зад бряста - изтичваше бързо до него и долепяше гръб до ствола му. Закриваше лицето си с ръце и чакаше стаена плесниците, които се изсипваха върху й. Винаги се смееше...
        Хората вървяха напред-назад. Някои минаваха по няколко пъти и всеки път изглеждаха различно. Случваше се някоя възрастна жена да се поспре и да поседне до нея, но рядко я заговаряха. Тя обичаше да гледа децата. Чувстваше ги много близки, постоянно тичаха или се смееха, говореха на висок глас и телата им вечно бяха нащрек, сякаш готови за някаква щуротия. Освен това, те бяха единствените, които я забелязваха наистина. С тях понякога си играеше, особено с момченцата. Те я гонеха, а тя се криеше. Заливаха се от смях и я сочеха, случваше се да й подхвърлят камъни, но тя никога не можеше да ги хване в ръце. Бяха много сръчни и силни. Жалко, че винаги в тези чудесни моменти от входа на Общината излизаше пазача, чичо Олег, и ги разгонваше. Той постоянно й се караше и много често я напъждаше да си ходи в края на работния ден. През зимата си тръгваше послушно, но лятото - вечерта идваха толкова хора, най-различни, красиви, блестящи, усмихнати... Така й се искаше да ги погледа...
************************
     Това лято е по-различно. Баба й стана мълчалива, даже не я търсеше вечер... Все ходеше превита, като баба Яга от старата парцалива книжка, от която й четеше дядо...Някога, много отдавна... Откато го заровиха, баба й стана такава странна!Постоянно я напъждаше и й говореше ужасни неща, кълнеше непрестанно и сипеше укори, застанала пред опушената стена в малката им постоянно неразтребена стаичка. Какво й беше виновен този брадат сух човек, с едни такива големи и дълбоки очи, вдигнал едната си ръка?.. Тя се плашеше от него и не се доближаваше много-много... Даже понякога й се искаше да махне портрета му от стената, за да бъде баба  й както преди. Но не смееше. Тягостно беше в къщи, миришеше неприятно. По-добре й беше навън...
      И тази вечер гледаше хората. Младите момичета се смееха и отмятаха лъскавите си коси като вълшебници. Телата им бяха толкова красиви, че чак й се искаше да ги прегърне. Миналото лято се опита, но... момичето се разпищя и започна да я удря. Сигурно не беше направила нещо както трябва. Затова вече се въздържаше от това. Но достатъчно й беше само да ги гледа... Момчетата ходеха изпънати, с високо вдигнати глави и плътните им гласове будеха у нея някакво непознато и плашещо чувство, което я караше да свежда глава засрамено. Те леко я плашеха, но постоянно ги наблюдаваше скришом и изучаваше любопитно жестовете и реакциите им...
     Когато и последната будка за вестници затвори, вече беше тъмно. Светлините на уличните лампи хвърляха невероятн красиви златни петна по плочите и  всяка човешка фигура под тези светлини изглеждаше като магическо привидение... Втренчените й в това забавление очи се разширяваха и замъгляваха, образът се удвояваше и разтрояваше, и безброй сенки и светлини заиграваха бурния си танц в жадните зеници...
 - Глеай я таз, дропла, бе брато! Пфу!
     Този глас отекна току до нея и цялата симфония на светлините се събра в едно тъмно петно пред очите й. Постепенно образът придоби очертания. Толкова близо до нея никога не беше заставало момче. Тя сведе поглед и започна да драска по бедрата си.
- Виж я само кво прай! Ха!  Ку-ку!
- Айде, остави я! Не виждаш ли, че не е в ред?
     До него стоеше друго момче. Ръцете му бяха в джобовете, леко разкрачените му крака бяха единственото нещо от него, което сведеният й поглед можеше да фокусира.
- Бас ловя, че умира за чу...не! Ха-ха-ха!
- Да бе! Аре, да си ходим!
- Стига бе, аре да се измайтапим с тая!
- Ммм... абе...
     Тя не разбираше какво си говорят, но ужасно се притесняваше. Искаше да може да им каже нещо, да им се усмихне... толкова бяха весели. Но нещо й подсказваше да мълчи и да се спотайва... Той седна до нея и в миг усети ръката му върху рамото си. По цялото й тяло премина непозната тръпка, сърцето й заби така лудо, че никой шум не можеше да го заглуши. Момчетата си говореха нещо и се смееха, минаващите хора гледаха към тях... а тя едва дишаше. Топлината от дланта му върху рамото й се вливаше в тялото й и преминаваше по корема, по бедрата, сееше ситни иглички по върховете на пръстите... Не разбра как той я хвана за ръката и я поведе нанякъде. Искаше й се да минат точно под лампите, но поеха през подлеза, после завиха през една пуста уличка и се запътиха към градската градина. Тя направо летеше. Стискаше ръката му и се опиваше от непрестанния смях на момчетата. Бяха станали много. Говореха й нещо, пипаха й косата, подмятаха полата й,  и се смееха, смееха...
*****************
     Тревата беше мека и влажна. А отгоре звездите светеха с невероятен блясък. След толкова шум и смях, сега беше ужасяващо тихо. Уплахата беше изписана на лицето й, а недоумението и ужаса се бореха вътре в нея. Чувстваше следите от ръцете им по себе си, препълнена от непознати усещания, не знаеше дали я боли или й е хубаво... Искаше да ги попита, но те се разбягаха с викове и смях и фигурите им изчезнаха в тъмнината. Единствено уплашеният поглед на онова момче, с ръцете в джобовете, което ги дърпаше и буташе, й подсказваше, че има нещо нередно...
***********************
     Всъщност не се случи най-ужасното. Многократните опити на момчето да прекрати тази гавра, най-накрая се увенчаха с успех. Инициаторът на това, се изплю няколко пъти върху тревата и каза, че по-скоро би умрял, отколкото да я изчу...а. После изсвири гаменски и подбра бандата да си ходи...
     Тя не разбра какво се случва. И слава Богу. Единственото, което сега знаеше е, че трябва да се прибере. Лесно намери пътя до вкъщи. Познаваше улиците и в тъмното. Тези улици бяха истинският й дом. Тези хора - всякакви - и добри, и лоши, бяха семейството й. Познаваше ги по-добре и от самите тях. Познати й бяха стъпките им, гласовете, жестовете, маршрутите, посоките... дори безпътието им... Не се страхуваше от тъмнината, дори уличните кучета не я закачаха, всеки камък й правеше път. Тя беше част от този град, от този пейзаж, който всеки ден хората подминаваха, без да забелязват промените в него...
*************************
Баба й спеше. Тя събу гуменките и легна тихо до нея. Друг път чуваше тежкото й дишане и бълнуването й. А сега  не се чуваше нищо... Горе, на стената, онзи брадат човек, с големите очи гледаше право в нея...