Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля – от пътуване или от скръб – кой знае?
Ханс Кр. Андерсен
Зеленонога, Пролетта се преля в златна рокля, прилична на слънчоглед, проблесна в езернооко синьо и, червенокоса, залезе в есен. Над земята заваляха скръбни бели звезди.
В стаята мухълът попристегна мъхести петна и запълзя по премръзналия тапет. Прахът под дивана се спотайваше, защото се страхуваше от метлата, която му приличаше на слънчоглед. Не искаше да бъде изваден наяве и да заблести в слънчевозлатно. Сприятели се със стъкленото топче, което преди много години се беше търкулнало под дивана и там си остана. Момченцето на стопаните го търси дълго, защото беше любимото му, с наситен цвят на морска вълна и с мехурчета във вътрешността, но така и не го откри. Топчето и прахът си бъбреха за туй-онуй, а прахът разказваше на наскоро изработената детска играчка за старите дни: как бедното семейство се беше нанесло в стаичката, как едва свързваха двата края, как бащата се прибираше късно вечер ...