І.
Крачеше бавно, сам, скрит в тъмните ъгли на нощта.
Една болезнена умора давеше всичко в него: колкото по се опитваше да я оправдае, толкова по-непоносима ставаше тя. Така, крачка след крачка, кръгът отново се затваряше. Усещаше мускулите си сковани и нежелани – бяха като някакъв излишен товар, който все не успяваше да изхвърли.
Огледа се вяло и пресече влажния, сив, мъртъв булевард. Вървеше механично и някак унесено. Когато стигна до олющените железни порти на Централните гробища, спря. Опипа мокрия мрак пред себе си.
Цяла вечност не беше идвал тук... – през цялата тази проклета година.
Усети как студена тръпка пролазва по гърба му... – като пред среща със стар приятел, когото бе накарал да чака твърде дълго на неприятно място. Продължи по една от алеите вляво. Дъждът беше спрял, но влажните камъни още блестяха под бледата светлина на луната.
Всичко тук се беше променило, но не чак толкова, че да се загуби. Внезапно го разтърси пареща безсилна ярост: върна се в самото начало. Сякаш не бяха минали години, а дни.
После стигна до гроба, приседна на малката пейка встрани и впи жаден поглед в мътните очертания на малката снимка, скрита в сърцето на белия камък. Беше тъмно, но и така се четеше онова простичко "Мая" и двете дати на един кратък земен срок.
Обичаше да стои на това място сам и дълго да разговаря с нея. По-точно – да и разказва... Но сега за първи път стоеше безмълвен – думите бяха избягали.
Прииска му се да извика, но нямаше сили. Отпусна се назад и притвори очи. Искаше това да е краят, но знаеше, че не е...
Вдигна уморено ръка, но тя увисна във въздуха. Не, не искаше да докосва бъдещето, а и то едва ли съществуваше вече за него. Една огромна пустиня се бе проснала пред него и единственото, което можеше да различи в изпепелената пустош, бе миналото – само то можеше да го задържи на този свят. Само него можеше да види и да докосне, като една продължаваща реалност, не подвластна на изминалите години. Въздъхна и тръгна назад, към самото начало..
© Константин К. Всички права запазени