*   *   *

...Внимателно провря тънкото си тяло на момче в пролуката между ръждясалата решетка и грапавата  скала. Пое дълбоко въздух, но тихо - искаше да остане незабележим. Сякаш си даваше сметка, че с някое необмислено движение може да събуди забравените си страхове, притаили смразяващ дъх нейде пред него, във вътрешността на мрачния бункер, останал от времена, които нямаше как да помни.

Отвъд решетката беше пещерата.

Влезе... Пристъпи напред в тишината, пропита от дъха на плесен и влага, и като че ли смутен от собствената си решителност, спря и застина, втренчен в мрака пред себе си. Лъчът от фенера в лявата му ръка стигаше едва на педя напред. Все още не смееше да го насочи нататък... Не беше сигурен дали наистина иска  да разбере какво има там, дали е готов да стигне до края. Възпираше го подозрението,  че  дързостта му можеше да разгневи някого... Неприятни студени капки пот бяха потекли по лицето му, наедряваха, после капеха и попиваха в дрехите. Сърцето с шумни усилия се опитваше да усмири бясно напиращата кръв, която думкаше в слепоочията му, готова да изригне. Чувстваше главата си стегната в желязното менгеме на неудържимата възбуда.

Момчето се мъчеше да запази равновесие и да държи под око бездиханния мрак пред себе си. Може би за да реагира навреме при някаква опасност. Накрая вдигна колебливо ръката, в която тежеше фенерът, и проследи лъкатушещото движение на светлината. Тя леко потрепваше, докато потъваше навътре и опипваше новия, изпълнен със загадки свят, пред който се беше изправил със страхопочитание. Стори му се, че сивият влажен гранит запулсира, когато го докосна. Обърка се. Дали имаше смисъл да го прави?... Та той беше едва на девет – беше му разрешено да се уплаши. Можеше да се върне и да забрави..., никой нямаше да научи за това негово поражение...

Действието изпревари размисъла и той усети как припряно провира крака си обратно през пролуката, навън. Още малко и щеше да се измъкне, когато умореното му от колебания и опасения тяло почувства лек, но смразяващ  натиск в гърба. Хладното течение премина през него и го вкамени на място. Тази секунда му стигна, за да осъзнае, че стои тук не заради някой друг, а за да пречупи онова "нещо" в себе си, което дремеше, уютно свито в душата му. Ако направеше спасителната, примамлива, желана, лесна крачка назад, навън, то щеше да си остане вътре, а след моментното облекчение нещата щяха да тръгнат по старому - скучни и банални. А това със сигурност не искаше.

И направи крачката. Напред. Беше готов на всичко. Вече нямаше връщане. Прошари отново тъмнината с фенера и пробудените сенки пак запрепускаха по стените... Пред него беше пещерата, зад гърба му - забравения бункер.

Вече можеше да става каквото ще.

*   *   *

Момчето влезе в стаята си без да светва. Съблече набързо дрехите си и ги захвърли върху табуретката до дървеното ученическо бюро, чиято лакирана повърхност блещукаше леко в стаята под светлината на луната. Легна по гръб, без да отмята завивките, и впери поглед в смътните фигури по тавана. Тялото му, макар и по-слабо, все още пулсираше от емоцията на преживяното, но истинското усещане се изразяваше с една дума - удовлетворение. Тайно се надяваше нощното му приключение да е останало незабелязано от другите в къщата, но разбра, че се лъже, когато бравата щракна под нечий натиск и вратата се отвори. Момчето дори не се престори на заспало, щом усети присъствието на Мартин - от него нищо не можеше да се скрие, а и той не желаеше.

- Пак си се спускал с въже от строежа - каза с равен тон по-големият брат, по начин, неочакващ отговор, и седна в долния край на леглото. - Според мен има две причини да правиш това: да докажеш на своите приятели, че си смел, или заради себе си.

Момчето мълчеше в тъмното, очаквайки продължението.

- След всичко, което си направил, за да ги впечатлиш, вече трябваше да са сигурни в това. Ако, разбира се, тайно не ти се надсмиват... Но ако го правиш заради себе си, не искам да ти се бъркам. Помни само, че семейството ти се притеснява за теб и няма нужда от доказателства за твоята смелост. А пък и ти вече би трябвало да си се уверил...

Мартин се изправи и излезе от стаята. Притвори вратата след себе си и в стаята настана пълна тишина. Момчето не беше помръднало от мястото си. Само отмести поглед към прозореца. Навън есенният вятър си играеше с цветята на двора.

Мартин беше десет години по-голям от него и освен приятел, беше и единственият му пример за подражание. Никой не можеше да го победи и нищо не можеше да го уплаши. Внезапно раздвижена сянка освети върху овехтелия скрин под прозореца снимка на млад мъж, който в първия миг сепна момчето - толкова приличаше на брат му. Но това беше баща му. Бяха се съзрели и сега се гледаха един друг в очите.

За мъжа от снимката момчето знаеше само това, което разказваха снимките и майка му. Не знаеше защо, но понякога му се струваше, че той и Мартин са един и същ човек. Чувствата, които изпитваше към двамата, бяха подобни и странно се преплитаха. Ето и сега...

Сенките отново се раздвижиха и видението изчезна. Момчето затвори очи. Вече знаеше, че за да победи останалите, първо трябва да победи себе си.

Отвори очи и погледна безучастно гроба пред себе си. Магията бе изчезнала. Думите бяха станали безсилни. Не можеше дори да изкрещи, защото тя не обичаше виковете.

По-добре беше да тръгне.