И пак Бончо Баналното
Не се тревожеше Бончо от пропастите в низината на интелекта си. И защо да се тревожи? Отде да знае и разбира разликата между него и нормалните хора?
Веднъж прочете цяла книга. Е, книжка, де. Брошура, по-точно.
Възхитен от подвига си, започна да разказва прочетеното навред. Най-вече пред пенсионерите в кафенето, тъй като останалите там му се присмиваха и подминаваха. А старчоците… Наплашени и нахапани от живота, видели на власт купища дебили досега, несигурни дали тоя Бончо няма утре да стане поне кмет /а имаше достатъчно празнини в акъла за тая цел/, то…
Обаче, веднъж някакъв му направи забележка – да не гърми с пустинния си глас, да не пречи на нормалните хора. Бончо се засегна и веднага впрегна единственото си качество. Предложи му да излязат навън и с юмруци да определят кой е прав. Оня взе, че се изхили и, пренебрежително сядайки си на стола, с гръб към Бончо, подхвърли:
- Значи, ако те хлопна с една лопата по главата, тя ще е по-умна от теб? Освен, че ще се изкриви…
И, докато Бончо загрее какво е казал, допи си кафето, плати, сбогува се с компанията и тръгна, подмятайки:
-- Отдавна е отбелязано: бой се от еднокнижника. Много по-опасен е от безкнижния…
Тоя пък какво искаше?
хххх
И засънува Бончо…
Живее на планетата на мечтите. Един от милиардите, които са там. При това всички щастливи и доволни от житието-битието си.
С изключение на Бончо…
Защото ония наоколо му едни изучени, умни, знаещи, разбиращи от какво ли не…
Таман Бончо реши нещо да се обади – и го подминават. Даже без присмех. Просто заобикалят като кучешки отпадък на тротоара…
Самотен Бончо, самотен… Няма с кого дума на равно да размени. В смисъл – той да му говори, оня със зяпнала уста да слуша…
А един ден отиде да се разходи край блатото. Хем е тихо там, хем няма досадници, дето все са чели, все слушали, все мислещи…
Гледа – в калта се въргаля някакъв. В шарена роба, до него се търкаля висока шапка със звезди. Магьосник!
Грабна го Бончо, измъкна го от тресавището. И зачака възнаграждението.
Оня очегърта тинята от себе си, погледна най-после Бончо и се сети:
- А, ти за наградата чакаш… Кажи – какво искаш?
Бончо отдавна знаеше какво иска. И рече:
- Да съм най-умният на тая планета!!!
Магьосникът го поогледа пак, зацъка с език, въздъхна, измъкна от джоба вълшебна пръчица и замахна…
Е, и после Бончо нямаше кому да покаже колко е умен…
Беше останал сам на планетата…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
