ИБРАХИМ

.

Той се казваше Георги. Бай Георги, така го знаех аз и другите работници. Когато постъпих на работа просто не го забелязах от хилядите хора, които идваха и си отиваха в трисменния режим на работа.

 Бай Георги беше свит и скромен човек. От малцинството. Работеше много и може би затова никой не го виждаше.

  Един ден бях тръгнал по моста. Пред мен видях Георги. Откъсна една клонка от върбата. Настигнах го бързо и го попитах, на майтап:

  - За какво ти е тази пръчка, бай Герги?

  А той отговори:

   - Меря с нея добротата си.

    -Защо? Нима има мярка за доброто?

      - Има... - навел глава отговори той.

       -Ами защо Георги? Как избра това на

българско име?

         - Милиционерите влязоха, с автомати. Биха баба и татко. Кръв, ненужна кръв. Попитаха ме как се казвам, а аз отговорих, че съм Ибрахим.

          - Не ги ли мразиш? Не искаш ли да отмъстиш?

 Бай Георги не ми отговори. Почукваше с върха на пръчка по настилката на моста.

  Времето течеше, оставаха шест месеца до пенсионирането на бай Георги.

  Започна да кашля, влезе в болница и има - няма до дни се представи на Господа.

  Охранителите, от портала ми дадоха  резервния ключ от шкафчето на Георги. Да го изчистя и подготвя за млади работници.

  Превъртях ключа и отворих. Върху ми се изсипаха безброй върбови пръчки. Мярката за добротата.

  От дясно, дълбоко в шкафа, сякаш да не види никой, беше изписано с черен химикал:

   "Аз съм Ибрахим!"

  Приседнах на колене, над пръчките

и взех най - дългата от тях.

  Сложих я в моето шкафче, до работните ми дрехи, до обувките вмирисани от потта на безбройните ненужни стъпки.

     Ибрахим...