генек (Георги Коновски) 7 декември 2018 г., 7:40 ч.

Идеалният свят - 15. 

36 2 9

35.

Оказа се, че може...

И още как...

Но – по реда...

Времето като че беше спряло. Ние живеехме – свикнахме да си намираме занимания, мнозина се увлякоха в учене, в четене, появиха се пристрастени художници и скулптури, музиканти, композитори, певци...

Компютрите бълваха кръстословици, шаради, игри... И нашите младежи потънаха в притягащите ги дълбини на интелектуалния труд...

Дори математици се появиха...

Да не говоря за заинтригуваните от тайните на природата, които всеки ден бързаха да отидат в лабораториите и под грижите на специалистите се трудеха над проблеми, които

пред две години биха счели за глупости...

Всъдеходът излезе още шест пъти и  всеки път екипажът беше наполовина подновяван. Така обучихме над 50 човека в работа при тежките условия навън...

При третата експедиция докараха спасени...

Още по пътя Дин, който този път командваше, ми съобщи – попаднали са на бункер в планината. Намерили са оцелели – седемнадесет души, от които осем деца. И почти всички с поражения в различни степени от лъчевата болест. Някои малко – все пак, укривали са се в правителствен бункер, други повече. Оказа се, че направили опити за излизане в стандартно армейско защитно облекло. Според Шелдс – все едно да минат през радиационно огнище по бански...

Първа слезе жена. Познах... Да кажем, по вторичните полови белези... Кожата на петна, косата окапала, пръстите на ръцете на вид куки, самите ръце...

-       Господи, сър, - въздъхна тя, отпускайки се бавно върху пейката във външния хангар /там обикновено приемахме машината след задължителните процедури по външното очистване/ - господи, имало още хора...

Махнах с ръка на санитарите да не чакат, но тя ги спря.

-       Сър, искам да ви благодаря, че спасихте внучката ми. Вече бяхме се отписали...

В този момент пренасяха момиченцето – на вид седем-осем годишно. После се оказа, че е на 16...

Сетне разбрах – през нощта, когато прибрах документите й в касата. А тялото в това време слагаха в ковчега. Не издържа – почина. Майката така и не разбра. Два часа преди това и тя издъхнала върху операционната маса...

Погребахме ги в Дивата галерия на Кралската пещера. Шест сандъка – освен тях не издържаха още четирима...

Но единадесет оцеляха...

Къде с помощта на силни дози лекарства, къде под грижите на лекарските ни екипи, къде с помощта на волята и ината си...

Единадесет оцеляха...

Настанихме ги в Кралската пещера. Там – изолирани, под непрестанни грижи, се опитвахме да ги възстановим...

И не само тях...

Оказа се, че най-голям товар се пада на лекарските екипи, както и на доброволците, които им помагаха...

Защото намерихме и други по чудо оцелели... Някъде трима, другаде над петдесет...

В скоро време новото общежитие се напълни. Над 200 спасени...

И близо половината от нас бяха заети с грижи за тях...

Умираха, мнозина умираха...

И немалко се възстановяваха...

Все още не разрешавах новите да влизат в Дома. За всеки случай...

Но ние ходехме при тях. Като в някои от новите зони намалявахме защитното облекло...

А радиационният фон навън падаше...

Бавно, с малки величини...

Но падаше...

На шестата година Крейг ми каза:

-       Сър, след осем години ще можем да се движим навън без особен риск...

Което беше и неочаквано, и отдавна желано...

Макар че...

Кой Крейг ми го каза?

36.

Вие, разбира се, ще кажете – хайде, пак тайни и загадки...

И за мен беше тайна, факт. Много, много по-късно разбрах за съществуването й. А в онзи момент не се замислях кой Крейг е – втори нямаше...

Пък и не планирах. Имах записи на съзнанието, имах резервно тяло, бях готов при нещастие да заменя Крейг веднага...

Прекалено важен беше за мен и за плановете ми...

А те се развиваха логично...

Разказах ви как намирахме нови спасили се. В много тежко състояние – почти всички. Имахме изключително полезна и действена апаратура, но...

Все пак, живеехме в следядрена ера...

И ползвахме запаси...

А запасите имат две изключително лоши черти – изтощават се и не отговарят на нуждите...

Кой да ти е мислел, че ще трябват мазила след изгаряне? При това много, много...

Или биологически материал за създаване на клонинги?

Да, нашите учени работеха самоотвержено, но... Но не става само с желание и воля. Трябват и материали...

Доста хора изгубихме, докато се научим как от труповете да създаваме резерв. Да обработваме телата, да опазваме органите, да съхраняваме изключително нежни и нужни тъкани... Като кожата, да кажем...

Говоря в първо лице, множествено число. Защото и аз немалко пъти, преодолявайки известни задръжки, активно участвах – най-вече в грубата дейност – в това. Бях станал опитен кадър – нейде между санитар и медицински брат...

Налагаше се...

Изгубихме доста хора – те и без нас си бяха обречени, но немалко и спасихме...

Което претовари нашето общество. Кралската пещера беше почти застроена. Най-вече в горната част, която директно беше свързана с Дома...

Самият Дом беше пренаселен. В моя апартамент настаних две семейства. При това с деца. Налагаше се. Пък и аз рядко се отбивах там, използвах големия си кабинет дори за нощуване...

Протести от страна на съдружниците нямаше. Нямаше и да има – преформатирането на съзнанието си казваше думата. Всички разбираха голямата цел и бяха положили личните желания нейде надолу в шкафа с усещанията и мислите...

В пещерата използвахме какви ли не материали за строежи. Постилахме под, издигахме стени, правехме тавани – и ето ти жилище...

Нямаше място за лукс...

Но имаше възможност за оцеляване...

По едно време се шегувахме, че на изток не успяха, обаче ние постигнахме комунизма. От немай-къде...

Прекалявах със стимулаторите. Пиех ги вместо кафе – поне по шест-седем хапчета на ден...

Нямаше как. Налагаше се да работя по 18 – 20 часа в денонощието. Все пак, на мен лежеше основната работа – преформатирането на съзнанието...

Всяка нощ – по осем-десет операции...

В един момент дори си позволих да си почина два дена. Проспах ги. Така се беше случило, че навън се изви страхотна буря и нямахме ‚доставка“ /както се шегувахме/ на нови оцелели...

На третия ден Мюлер докара на два курса над 40 човека. И всички спасихме!

Но това беше последната толкова успешна акция...

Намаляваха намерените, все повече от тях бяха поразени до безнадеждност, все по-често всъдеходът се завръщаше без пътници...

И тогава дойде срещата. Неочаквана, изненадваща, просто поразила ме...

Среща, която трябваше да унищожи плановете ми за идеален свят...

37.

Бях доста уморен... Меко казано... Изключително тежък ден – каквито бяха станали всичките дни напоследък...

Имах усещането, че дори готвачите се обръщаха с питане към мен – как да нарежат картофките: по дължина или на ширина?

Всеки ме търсеше, всеки искаше моето мнение, моята дума, моето нареждане...

Един-единствен авторитет в Дома...

И се налагаше да обяснявам, че са професионалисти в своята област, че от мен ще чакат само основни насоки, а как да постигнат резултатите – те си знаят...

Но вярата в ЕДИНСТВЕНИЯ...

А в убежището вече бяхме над 500 души. Около 300 в Дома, останалите в Кралската пещера. Бях разделил хората си на отряди и отдели. Начело на всеки имаше поставен специалист – най-добрият в тая област. И, въпреки всичко, хората търсеха мен...

Ирония, бих казал, ако имах време да се присмея на себе си...

Така е – и към Бог се обръщат всякакви с молитвите си. За успех в мача, за добро представяне, за любов, за пари, за...

И на Бог се налага да види всеки случай поотделно...

Или просто да ги пренебрегва...

А най-лесното – да създаде система за обслужване – Църквата...

Където земни хора да предават неговата воля... Или каквото там рекат, че е...

Обаче, Бог беше нейде нависоко, в небесата...

А аз – сред спасените тук...

Разбрах защо великите управляващи са се криели от тълпата. Защо са ръководили отдалеч, зад паравана на властта, посредством видимите си слуги...

Портрет, някоя реч – по радиото или телевизията, минимум контакт с публиката. Пък и контактите все от рода на прегръщане на дете, ръкостискане с награден, снимка с изявени...

Толкова бях капнал от умоира, че даже не ми се мислеше за тризначките Клеър...

А пък сетех ли се, че тази нощ ще трябва да проконтролирам преформатирането на трима новоспасени...

Влязох в големия кабинет. Състоеше се от приемна – фактически центърът на Дома, три стаи – за почивка, библиотека и личен кабинет, голяма баня...

Клеър бях освободил. Мисля, че те си бяха намерили любовни утешители – достатъчно млади хора подрастваха и хормонът ги гонеше дори към фаворитката на Бога...

Исках само да се изкъпя и да спя... Много да спя... Цели три часа имах пред себе си...

В кабинета ме очакваше Крейг...

- Дъглас? Защо съм ти пак? – казах недоволно. Сега ще има някакъв проблем, ще загубя половин час, докато го изслушам и дам разпорежданията...

И в този момент видях в ръката му оръжие...

Мозъкът ми се парализира...

Оръжие?

Носеха го стражите – и то само, когато са на пост. Оръжие тук, в дома, беше излишно. Преформатираните мозъци слагаха бариера пред помисли срещу мен. А спорове и кавги отдавна нямаше – хората бяха разбрали, че наказвам жестоко за подобни. И всеки нов клонинг беше се появил с бушони в душата – не можеше, просто не можеше да влиза в конфликт с друг подобен нему...

- Крейг?

Дъглас Крейг се усмихна и кимна:

- Да, аз съм, шефе... Аз... Ако разбираш какво ти казвам...

През главата ми преминаха порой мисли, докато една се закачи в съзнанието ми:

- Искаш да кажеш – не си преформатиран?

Дъглас ми кимна да седна /това – в Моя кабинет!/:

- Разбра, значи... Така е – аз съм си. Оригиналният, неформатиран Дъглас Крейг...

- Как така? – гледах явно недоумяващо, дори объркано...

Крейг пак кимна да седна. Отпуснах се в креслото срещу голямото бюро. Той зае моето място и се облегна на огромната, царска облегалка...

- Бо-Ян, аз ти вярвах. Много ти вярвах. Смятах, че ще сме тандем – ти даваш средствата, аз идеите... Оказа се, че си ме използвал. Имах някои предубеждения, но го разбрах в последния момент. Не мога да отрека – хитър си. Да ме използваш до края, да ме преформатираш, а после моят нов вид да ти служи...

- Не, не... Разбери...

- Шефе, нека не губим време... От седем години ние те следим...

- Ние ли?

Крейг погледна към вратата на спалнята:

- Момчета...

Влязоха още двама Крейговци. Високи, слаби, с дълги руси коси, изпити лица, бледи...

Седнаха до входната врата и мълчаливо ме загледаха...

- Аз съм говорителят ни – каза зад бюрото Крейг – Впрочем, не сме само ние тримата. В момента аз съм водачът. Но е безразлично – нали сме едно. Който и да е – все аз съм...

Погледна ме и продължи:

- Когато каза, че няма да присъстваш на преформатирането, се позамислих. Много ти беше интересно, разговаряхме и ти доста неща планираше пред мен... А после изведнъж се оказа зает. И то с някаква среща, която – проверих – не беше нещо особено... Знаеш ли – предупреден значи въоръжен. Е, аз отдавна бях подготвил свой клонинг. Не знаеше? А защо трябва да знаеш всичко? И ето – този клонинг те посрещна. Той очакваше всичко от теб. Но беше готов на каквото и да е. Нали беше заради него? Защото всеки клонинг е част от мен и в едно сме аз...

Кимнах:

- Подценил съм те...

- Именно... Пожертвахме един от нас. И веднага го възстановихме. Сетне изградихме нова база – по коридор Е, в отклонение 8... Минавал си, но не си обърнал внимание – десет врати са там. Девет водят към агрегати и машини, едната е към нашия дом...

- Че колко сте?

- Не бих ти казал онзи ден, Бо-Ян... Днес – може. Всичко свърши. Да, хората тук ще те почитат, ще приемат на вяра всяко твое слово... Което ще им предаваме ние... От твое име...

- А аз?

Крейг се засмя:

- Знаеш ли – още се чудя. Възможно е да те държим като луксозен затворник... А може да ти издигнем паметник, дори да те сложим в мавзолей... сам разбираш – по-спокойни ще сме...

Другите двамата дори не се засмяха...

- И – какво решихте?

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.