Вечерта се очертаваше дъждовна. Запътихме се към кафенето, което като курник ни събираше надвечер като кокошки, ровили цял ден в бунището на ежедневието, доволни и уморени, че има къде да се приберат. Уютната обстановка не може да не ти се забучи веднага в ноздрите и ти без да му мислиш отиваш да си вземеш вино и сядаш, където ти душа иска. Само на шефското място - не, защото виждаш разперен вестник, очила и управлението на телевизора, който пак ти натрапва мач. Всичко това играе роля на табелка “RESERVE” – (такива ги има в по-престорените курници!). Още преди да съм си смъкнал якето, достопочтено и изискано ме посрещна шефът с “Ади бе, хайванин, ‘къв го искаш, чи изтървах Бербата!” То това - “хайванин” е позивна, с която се идентифицират и разпознават само посветените в групата. Има и по-други позивни, но те са само за достовете на шефа. Там е сериозна работа. Не е за всеки! Седнах си кротко с чашата вино, поздравихме се с тоз-оня със също достопочтени любезности от сорта на “О-о-о, ко прайте бе, калпазани?!” - абе все хубави хора. Приказката тръгна сама. Отначало малко вяло, ама след 2-3 чаши вино по-задълбочено и сериозно. Обсъдихме всичко: руско-турската война, предал ли е поп Кръстю Левски или не, поспорихме дали Йорданка Христова е пачавра на Кастро или е най-добрата певица в България, Слави плешив ли е или си бръсне манерката, Бербата сега колко пари ще вземе и как ще си уреди живота момчето. (Ех-х!) Защо таз бира кипи, пък уж е прясна, султанът на Бруней колко коли има, Том и Джери лошо ли влияят на децата, колко пъти еди-коя-си група е изнасяла концерти, преди певецът им да се напикае на сцената и после от срам никога повече не пял, а гледал картофи в Колорадо, Мадона що се излага, Бойко Борисов тежкар ли е или дрисльо, Костов копанарин ли е или е от майка циганка и баща грък-рибар... абе все високи теми, дето си искат много акъл и няколко вина. Абе, хубави хора. По едно време решихме, че някой пее “The ace of spade” на Motorhead, щото гласът приличаше на Леми, ама се оказа, че чичото просто си разказва как му е минал денят. Онзи със шлифера пак излезе, за да удостои пантите на големите порти с още една доза ръжда. Някой каза, че си има мисирка вкъщи и ние си помислихме, че почва да развъжда пернати, ама се оказа, че говорел за жена си! Шефът надзираваше свъсено, изпод костюма му светеше червена риза и подпряна връзка на доволно щръкналия му корем. Сегиз-тогиз хващаше я жълт картон, я червен за непослушните, ама то такива рядко има, щото той ги чисти. Разприказвахме се с чичото - има ли аджеба такваз силна любов или няма? Спорихме, пихме и накрая стигнахме до полу-консенсус (точно както в НС), само че ние като пием по още едно, стигаме до съгласие, а пък ако изпием по още едно - пеем. Стана късничко, дъждът спря и останахме само пет-шест калпака. От едната маса се чуваше как еди-кой-си полк, през коя точно година, води битка еди-къде-си. Как тоя, дето е насреща, е тиква, щото дреме и не слуша какво му се приказва. Някой отчаяно извика – “А-а-айде-е па-а-ак!”, а шефът беснее, щото това сегиз-тогиз му докарва беля на главата. От другата маса се чуваше само нещо като звука, който капе от чешмата малко преди да дойде водата. Абе те двамата млади се бяха отдали на ласки и се целуваха, та затова... Шефът доглеждаше последните репортажи от кантората, щото си беше резнал мезе и го мокреше с вино. А от масата в дъното някой се мъчеше да изпее песента на Веско Маринов, ама много беше уморен и бъркаше текста с нещо от сорта: “Фалшива обич нека ме залива-а-а, от старата си баба още зна-а-ам, че Миновото ви-и-ино е фалшиво-о-о, но и на него няма да се дам..." Та такива ми ти работи - идилия! Аз станах, казах “довиждане” на всички и тръгнах. Осмислях всичко по пътя и стигнах до извода: Е-е-е, няма друго такова място! Заповядайте и вие! Елате и ще обсъдим! Кое ли? Всъщност няма значение - това място и тези случки си ги измислих, щото много ми се ще наистина да ги има. Ако някой от вас знае за такова място, да ми каже. Моля ви, много ми се иска да съм там.
© Георги Колев Всички права запазени