XIX

Здравият ми сън както обикновено ми бе позволил да проспя закуската и да се събудя последна. Багажът отдавна бе събран и колите пълни с гориво. Всички освен мен бяха готови да потеглят към заветната цел. С мъка се дотътрих до събралото се множество от хора в двора на къщата. Преметнах катаната на гръб, сложих два пистолета на колана, нож на бедрото и пушка на дясното рамо. Натоварихме се в камионите, като непрестанно се оглеждахме предпазливо. След като потеглихме отново на път всички въздъхнаха с облекчение, вече виждаха края на този ужасен експеримент. Малката ни гостенка от предната нощ бе поверена на грижите на най-добрата ми приятелка и стоеше плътно до нея и Иван. В камиона при нас беше и Миро, човекът който бе до мен от самото начало. Също Дидо, Тедо и Петър, а на пода на камиона се беше настанил Мартин. Измежду нас имаше и няколко от хората, преди подчинени на Румен. Камионите бяха меко казано претъпкани и бе трудно за обикновен човек да си представи колко лично пространство имаше всеки, освен ако не бе се возил в софийския градски транспорт в час пик. На хората, които не са изпитвали това „удоволствие“ мога да кажа само, че ако случайно автобусат спре рязко никой няма дори да помръдне, не по друга причина, а просто защото няма да има къде да падне. В крайна сметка нямахме голям избор, защото оскъдните количества бензин ни бяха принудили да оставим някои от превозните средства пред къщата където бяхме прекарали предната нощ.

- Сега какво, имаме ли план или просто ще нахлуем в града и ще се развилнеем. – пошегува се Миро, за да разчупи атмосферата.

- Все още работим по въпроса. Ще ме извиниш за отклонението, но къде се затрихте ти и Иван, след като ни похитиха?

- Ами честно казано след похищението ни държаха в камиона през цялото време. Свалиха ни за пръв път пред къщата вчера, но........теб не те видях. Е поне докато не те заварихме да държиш на мушка самият похитител.

- Че вие къде бяхте?

- Когато той извика на подчинените си да свалят оръжията всички се втурнахме да разберем какво става и така – отвърна ми Иван.

- Ясно. А след това?

- Прибрахме багажа в килера и се качихме да подремнем в една от стаите.

- Е ти може и да си си дремвал, но не съм сигурна, че през цялото време си имал компания.

- Какво имаш предвид? – стреснато попита Иван, като се дръпна в страни от Габи.

- О, нищо. – отвърнах и му намигнах обръщайки се към Миро.

– Ами предполагам, че поне сте чули нещо от случващото се.

- Да определено, макар да ми се иска да не бяхме.

- Не беше чак толкова зле колкото звучеше. – отвърнах аз опитвайки се не показвам, колко се бях уплашила в действителност.

- Нека не го обсъждаме сега става ли? – намеси се Габи – Детето слуша.

- Права си. Не е тема за пред малки деца. – каза Иван и погали косата на малката Лили.

- Не съм толкова малка вече, почти на 10 съм. – обади се малкото момиченце.

- Така е, ти вече си голямо момиче. – подкрепи я Габи.

- Възрастта вече няма значение. – обади се Петър.

- Прав е. Пред апокалипсиса всички сме равни. – добави едно от момчетата на Румен.

- Така е. Но не е приятно да ти се наложи да го изпиташ. – отвърнах аз. – За това, когато пристигнем и намерим виновниците ще ги изтребим до крак. Ние може да сме само деца, но те ни превърнаха в бойци, смели войни, които ще ги сритат право в.............

Речта ми бе прекъсната от звука на угасващ двигател. Всички други камиони също спряха. Със събеседниците ми се спогледахме учудени.

- Какво по........Владииии. – изкрещях аз и изскочих от камиона.– Стойте тук ще видя какво става.

Запристъпвах към кабината бавно, щом стигнах рязко отворих вратата и това, което видях определено ме изненада. Очаквах всичко друго, но не и да видя как Влади, Румен и Дики са затаили дъх и упорито човъркат нещо по радиото, от което се чуваше силно пращене и някакъв приглушен глас.

- Какво правите, сега не е момента да се опитвате да оправите радиото.

- Тихо, чухме нещо. – скастри ме Владимир.

- Какво, какво чухте?

- „Идентифицирайте се, екип алфа, това е заповед. Връщането в базата е забранено, изпълни мисията...........“ това чухме, след това прекъсна. - уведоми ме Румен.

- Но как са разбрали, че камиона пътува към базата? – изненадано попитах аз.

- Не искам да те плаша, но май знам. – отговори ми Дики и отвори другата врата, слезе от камиона и притича до предния капак. Вдигна го и започна да оглежда.

- Какво има? – подвикна му Влади.

Той не отговори, а легна на земята и се провря под машината. Влади и другите слязоха и се приближихме.

- Какво има Дики, какво откри? – попита Румен.

- Вижте не искам да ви плаша, но май ще си имаме проблеми.

- Какво има, казвай?

- Тези гадове са сложили проследяващо устройство в камиона. – Денислав изпълзя изпод кабината – Има и още нещо.

- Какво?

- Ами Ру да кажем, че от тук нататък май ще трябва да продължим пеша.

- Как пеша?

- Под камиона има и солидно количество експлозиви, свързани с устройството. Иначе казано, ако продължим си подписваме смъртната присъда. Ще ни взривят без да им мигне окото. Копелетата са се застраховали добре. Ще проверя и другите, но съм почти сигурен, че няма да намеря нещо различно.

- Скапани изроди! Мизерници, подлеци. – Влади беше бесен и то с основание.

- Давай провери, а ние ще свалим хората от камионите и ще наблюдаваме периметъра.

Дики се зае да проверява останалите превозни средства, Ру на свой ред отиде да съобщи на всички за откритието и да ги накара да слязат. Аз и Влади приготвихме оръжията и се покатерихме на покрива на камиона, за да наблюдаваме за бродещи. Както се оказа подозренията на Дики бяха основателни. Всички машини бяха минирани и нямаше как да продължим с тях, но и пеша нямахме особено големи шансове. За жалост нямахме и голям избор. Въоръжихме всички, взехме багажа си и поехме по пустия път, който сякаш нямаше край.

XX

Движехме се по магистралата, когато приближихме тунел, добре познат на всеки, пътувал по този път. Преминаването през тунела щеше да е рисковано, като се има предвид факта, че осветлението в него не работеше. Най-разумно на този етап бе да извадим наличните фенерчета и да тръгнем през тунела въоръжени и готови да се защитаваме. Това и направихме и още след като изминахме десетина метра чухме ръмженето на зомбита, което отекваше в тъмнината. Вдигнахме оръжията и насочихме фенерите и светлината им освети двама бродещи, които се клатушкаха на няколко метра пред нас. Едно момче се втурна и се нахвърли върху едното зомби, второ го последва и повали другото. Двамата забиха ножове в главите им в такъв синхрон, сякаш го бяха репетирали. Секундна по-късно от мрачния тунел изскочи друг бродещ, който изненада в гръб едно от момчетата и го захапа за рамото. Пред слабата светлина на фенерчетата се появи второ зомби, а после и още едно. Едно след друго те заизскачаха от вътрешността на мрачния тунел и се втурнаха към нас.

- Бягайте! – извика някой и всички се втурнахме навън.

- Елате след мен, знам заобиколен маршрут през гората по-бързо. – провикна се Иван и започна да се катери по стената, разделяща двете платна на тунела.

Ние разбира се го последвахме, но за нещастие зомбитата бяха последвали нас. Бяха десетки, озверели и зажаднели за плът. Докопаха още двама от групата, разкъсаха ги за секунди. Това, колкото и отвратително да звучи, бе плюс за останалите, защото ни спечели няколко ценни секунди преднина. Докато тичахме из гората се препъвахме в какво ли не, включително в трупове и оглозгани кости, както животински, така и човешки. Ръмженето на бродещите отекваше зад нас и за пръв път от началото на „Играта“ ни припомни колко опасно е всъщност положението. Разбира се нямахме особено голям избор и трябваше да разчитаме на това, че след като излезем от другата страна на моста ще сме в безопасност, поне за кратко. Докато тичахме измежду дърветата отстрелвахме заблудени зомбита, които все още не бяха подушили пресния улов на събратята си. Групата се бе разпръснала и нямахме представа колко точно от нас са оцелели. Аз се стараех да държа под око Влади и Румен, но в суматохата бях изгубила следите на Иван. Не след дълго обаче си отдъхнах облекчена, когато излизайки от гората ги видях заедно с Габи и Лили да ни чакат в средата на платното, оглеждайки се нервно.

Когато и останалите дойдоха побързахме да продължим по пътя без да се обръщаме назад. Бяхме загубили шестима души, двама от тях бяха от бившите подчинени на Румен, а останалите бяха част от нашата група. За нещастие обаче нямаше как да скърбим точно в този момент. Продължихме да следваме магистралата, като не забавяхме крачката нито за минута. Всичките ни досегашни планове бяха отишли по дяволите и сега трябваше да започнем всичко от начало. За момента на преден план бе да си намерим подслон, храна, вода и по възможност муниции и оръжия. Ако искахме да сме достатъчно силни, за де се изправим срещу това, което ни чакаше в София, трябваше да сме значително по-тежко въоръжени.

- И сега какво, ще ходим пеш до града ли? – попита Тедо с неприкрито разочарование.

- Не, ще си търсим убежище. Сигурно място за през нощта. – отвърнах му и се обърнах към Иван. – От тук ще ни водиш ти. Не че нещо, но си по-запознат с околностите и пътищата от всеки един от нас.

- Тук наблизо има хотел, може да опитаме там. Но не мога да ви гарантирам нищо. – каза Иван и се заоглежда притеснено.

- Какво те мъчи? - Страх ме е Денис. Страх ме е, че ако ви поведа през горите много от нас ще загинат. Не мога да поема тази отговорност.

В думите му имаше голям смисъл и наистина го разбирах и уважавах мнението му. Всеки друг на негово място би решил да се напра ви на герой и да вземе нещата в свои ръце, но не и той. Желанието му да стане служител на реда го бе провокирало да се информира и да чете всевъзможни книги. Не бе ми го признал директно, но си спомних че преди, когато се бяхме запознали той четеше някаква книга пълна с тактически съвети, бойни стратегии и препоръки как да се действа в ситуации, от които зависят човешки животи. Страхът му бе напълно основателен, но сега той бе едновременно нашия шанс за оцеляване и човекът, който можеше да ни вкара в гроба. Реших да опитам да го успокоя и казах тихичко:

- Знам какво ти е, но сега ти си единственият ни шанс. Сигурна съм че говоря от името на всички, когато казвам че сме готови да поемем риска.

- Но аз не съм готов.

- Иване, стегни се. Ти си последният ни шанс, разбираш ли ме?

- Разбирам, да. Ще опитам, но не гарантирам, че ще е безопасно.

- Навсякъде ще е по-безопасно отколкото тук. – намеси се Влади и потупа Иван по рамото.

- Да потегляме. – подканих ги и махнах на изостаналите членове на групата да побързат. Закрачихме отново по магистралата докато не стигнахме до една отбивка, която навлизаше дълбоко в гората, а голяма табела обозначаваше хотел на 2 километра от нас. Надеждата отново накара усмивките да се появят на лицата ни и да разведрят иначе мрачната обстановка. Само мисълта, че скоро ще сме на сигурно и може би безопасно място, накара сърцата ни да забият двойно по-бързо. Колкото повече приближавахме до целта толкова по-силно биеха те. Най-сетне достигнахме до голяма дървена табела, на която бе издълбано името на хотела. Той по-скоро напомняше на огромно имение чиито каменни стени бяха обрасли с бръшлян и мъхове. Скрит сред дърветата хотелът изглеждаше изоставен и празен, но както всички знаем външността много често ни подвежда. Именно по тази причина с Влади се приближихме предпазливо и надникнахме през вратата. По пода на празното фоайе бяха разпръснати листи хартия, а мебелите бяха струпани пред входа сякаш, за да държат нещо навън. Огледахме за движение, но за наше огромно учудване нямаше никого. Всички вдигнахме оръжията си и се приготвихме за действие. Таблото на външната охранителна система беше точно до входната врата и си струваше да опитаме да я отворим чрез него. Влади махна на Дики да се приближи, за да опита да разбие кода на системата и да отвори вратите, той обаче поклати отрицателно глава. Влади помаха втори път, след което посочи таблото. Нашия спец се усети и притича до нас, след това се зае с таблото. Отне му около 15 минути, за да отстрани проблема и да включи отново механизма за автоматично отваряне на вратите. Влади помаха и на Румен и Мартин да се приближат, за да се уверим, че е напълно безопасно. Вратата се отвори бавно и мебелите се свлякоха навън. Усещаше се миризма на гнило и застояла кръв, но на пръв поглед не забелязвахме източника на миризмите. Разместихме мебелите, за да си освободим път и ги струпахме встрни от вратата, но докато нареждахме и последните чухме силен шум идващ от стълбището. Това ни изненада и ни накара да вдигнем оръжията и да се приготвим за битка, макар да не знаехме дали ще ни се наложи да ги използваме. Миризмата рязко се засили, което ме накара да извадя от джоба си една кърпа за глава и да я завържа, за да покрия носа и устата си. Шумът също се засили и приближаваше все повече и повече. Пръста ми трепереше на спусъка, а тялото ми бе застинало, като вкаменено. Всички бяхме вперили поглед в стълбите и очаквахме с нетърпение да разберем кой препускаше така стремглаво надолу по тях.

XXI

Противно на всичко, което бяхме очаквали пред нас се появиха три момчета, изплашени и изненадани от присъствието ни. В този миг нещо в мен трепна, когато погледът ми се пресече с този на един от тях. Пред мен стоеше не кой да е, а човекът заради който бях станала това, което съм днес. Георги! Той бе момчето, към което бях показала емоциите си за втори път и който ме бе накарал да се откажа то това да показвам емоциите си - завинаги. Може да звучи странно, дори неразбираемо, но историята ни и без това беше меко казано странна.

***

Бях го срещнала само шест месеца след раздялата си с Мартин. Почти веднага почувствах нещо, или по-скоро ми се искаше да почувствам нещо. Нямам представа. Но истината бе грозна. Аз нямах идея колко точно, докато отново не се озовах в същото мъчително положение, безпомощна и сама. Два кратки месеца на бурен и страстен секс и дълги почти нереално романтични срещи и после, бум. Краят бе мъчителен. Чух отново думите, които никоя жена не заслужава да чуе.

- Виж какво, аз не те обичам, вече я няма тръпката. - повтаряше той, а в очите му нямаше и капка съчувствие.

По късно разбрах, че всъщност не той е бил глупакът, а аз. Бях глупавото и наивно момиченце, което ми мислеше че може да бъде обичано. Случилото се между мен и него продължи наистина кратко, но самотата ми и това, че бях толкова наранена ме подтикнаха да направя най-голямата глупост. Казах обичам те без да съм сигурна в думите, излизащи от устата ми.

Чувала бях, че понякога в момент на силно отчаяние и мъка, мозъкът може да ти погоди номер. Може да те накара да си мислиш че се влюбваш, а всъщност дори не си и заинтересован. Просто искаш да изпиташ нещо, каквото и да е. Нещо, което да замени това усещане на празнота. И до ден днешен смятам, че в онзи момент, когато бях с него, просто съм искала да изпитвам нещо да бъда част от нещо смислено. Не вярвам на твърдението, че първата любов не се забравя. Това е една всеобща заблуда. Виж, първото разочарование е друго нещо. То оставя толкова дълбоки белези в душата ти, че и най-силната любов след него не може да ги заличи. То те ранява за цял живот, преобръща представите ти за нормалните човешки взаимоотношения. Кара те да се съмняваш дори и в неща, които си видял с очите си.

Дните след раздялата ни бяха болезнено дълги. Прекарвах ги напълно сама, изолирана, с цигара в ръка. Давех разочарованието и мъката си в алкохол и успокоителни, докато един прекрасен ден не ми просветна. Ами да! Може би не съм била толкова влюбена, колкото самотна? Може би не бях изпитала нищо по различно от силно сексуално желание? Може би трябваше да се откажа от връзките завинаги. Вероятно бях неспособна да се влюбя истински.

***

Аз го познах, но той явно не беше познал мен заради кърпата, а и факта че бях насочила пушка към него определено му пречеше да разсъждава трезво. Докато все още се опитвах да осъзная какво се случва чух викове за помощ отвън и така познатото ръмжене. За момента бе приоритет да помогнем на останалите от групата затова смъкнах пушката и изтичах навън повличайки Владимир със себе си. Гледката, на която попаднахме съвсем не бе приятна. Явно нашите бяха нападнати в гръб от група зомбита появила се от гората. Бяха успели да повалят четирима, но останалите за щастие се бяха ориентирали бързо в ситуацията и бяха открили огън по врага. Извадих ножа от калъфа на бедрото си и се нахвърлих на двама бродещи, хранещи се от трупа на младо момче от нашета група. Сритах едното и забих ножа си в главата на второто зомби, което дори и не ме забеляза. Първото се изправи и се нахвърли върху мен, но за щастие извади доста лош късмет, когато падайки се наниза на един клон стърчащ на сантиметри от моята глава. Избутах трупа му в страни и отново се изправих на крака, измъкнах катаната и с един замах разполових главата на трети бродещ, опитващ се да захапе Габи за крака. Тя ми кимна с благодарност и се затича към вратата на хотела теглейки след себе си малката Лили. Повалих още няколко бродещи и поведох оцелелите към вратата на хотела. Веднага щом и последният влезе Влади кимна на Дики и той затвори вратите, като ги блокира отново, а всички си отдъхнахме с облекчение.

След като огледах хората, за да се убедя, че няма ранени свалих кърпата от лицето си и оставих пушката си на земята. Едва тогава забелязах висналите ченета на трите момчета все още стоящи на стълбището. Парчетата плът и кръвта по дрехите ми явно ги бяха шокирали много повече от факта, че ме бяха разпознали. Дадох им мъничко време, за да се опомнят и започнах с разпита, като за начало се приближих към тях и седнах на първото стъпало. Извадих пистолета си и започнах да го прехвърлям от едната си ръка в другата, а момчетата опулиха още по големи очи.

- Е какво търсите вие тримцата тук? – подех разговора с неприкрито любопитство.

- Защо се обръщаш към нас все едно ни познаваш? – попита единствения с когото не бях се запознала и виждах за пръв път.

- Ами с двете ти приятелчета се знаем, с единия доста по добре от колкото си и представяш. Как е Гоше, все още ли ме мразиш.

- Ама ти.........това наистина си ти. – смотолеви той и тръгна към мен.

- Дам. Здрасти Пешо, а ти помниш ли ме?

- Помня те, но не такава. Не и толкова силна, бойна и.......

- Секси кажи си го. – намеси се третият.

- А ти кой си ако мога да попитам? – обърнах се към него с леко злобна усмивка на лицето.

- Павел, приятно ми е. Вие от къде се познавате? – обърна се той към Георги.

- Има ли значение? – намесих се. – Хайде стига с това, кажете само вие ли сте тук?

- Да. – отсече Пешо грубо.

- Ако нямате нищо против искам да се уверя лично. Влади, ела с мен.

Той само ми кимна и застана зад гърба ми с нож в едната ръка и пушка в другата. Отне ни час да претърсим цялото място и да се уверим че е безопасно и сигурно. Цялото обикаляне обаче си струваше, защото открихме няколко пушки и дузина кутии с муниции. Когато си в гората явно трябва да си подготвен за всичко. Когато се върнахме всички все още си стояха във фоайето и разговаряха оживено.

- Добре, чисто е сега трябва само да се настаним. – заяви самодоволно Владимир и без много да му мисли се забърза към купчината със сакове за да си вземе багажа.

Аз преметнах на гръб и раницата си и поведох групата, за да ги настаня по стаите, а Дики вървеше до мен носейки меко казано огромна връзка с ключове. Когато с мен останаха само тримата новаци, Мартин, Румен и Владимир се насочих към най-голямата стая в сградата.