Тя лети бавно и величествено. С леки махове разцепва съпротивата на въздуха и отново отпуска криле – уверена, горда и спокойна. За нея няма разстояния, няма недостижими места. Тя черпи силата си от слънцето, нали лети толкова близо до него. Затова е така ефирна, лека и бърза като мисъл.

     Бих искал да приличам на тази птица. Да летя над всичко и над всички, навсякъде, да виждам от перспективата на надмощието – онова, природното, вроденото. А това би трябвало да означава, че ще съм по-силен, по-умен. Сигурен съм, че птиците са най-умните същества. Доказателството за това, че никой не ги признава за такива. Дори делфините: виждал съм ги как се бият за риба в късната есен край морето. И си мисля – кой има право? Делфините, които вероятно са също толкова древни и смятат, че храната в морето е само тяхна, или птиците, тези единствени динозаври, оцелели след метеорита, блъснал Земята преди шейсет и пет милиона години?

     Кой знае. Но това не им пречи да бъдат горди, да имат воля за живот и да се борят за храна, размахвайки криле – ту за полет, ту за сплашване. Толкова витални са!. Как им завиждам! Та те са оцелели динозаври. Би ли трябвало да ги уважавам само заради това?

     А аз пълзя. Научих се да бъда щастлив с малкото, което постигам. Придвижването. Защото иначе ще бъда много скучен и безинтересен, вероятно ще стана и зъл. И няма да мога да си го простя. Понякога си мисля, че ако изведнъж ми израснат криле и полетя с тях, ще е страшно. Ще свикна с височината и ще престана да идвам тук, долу, при тези, които сега наричам приятели или ги смятам за такива от удобство. Ще пожелая да докажа на себе си и на другите, че съм надраснал природата, че съм успял да я надхитря. Но какво значение ще имат тогава другите, щом като летя над тях с онова динозавърско всевремие, вселило се в мен? Та аз виждам по-далече, по-ясно, по-отдавна, у мен има атавизъм на оцеляването, сила на надмощието, власт на оцеляването...

     Не! Не искам това да се случва. Не искам да бъда такъв. Завиждам на птиците, мечтая за тяхната смелост и история, обичам ги. Но това е мечта – уродлива като въображението, че ще бъдеш вечно жив, която не желая да се сбъдва. Има такива мечти. Те са най-трайни и вероятно най-нещастни.

     ... Това си мислеше охлювът, поспрял за малко до чешмата в двора. Дочух мислите му и тръгнах с него. Той долавяше с пипалцата си крясъка на птиците, глухото кънтене на човките им напролет, наежените гуши за похотлив разплод, глупавите им свирукания през летните вечери, когато не спираха да споделят всичко преди слънцето им, тяхното, да залезе. Знаеше, че са родени да летят. Презираше ги за това.

     Реших да тръгна с него. С охлюва. Защото иначе ще бъда много скучен и безинтересен. Може би щях да стана зъл. И нямаше да си го простя.

     Както и това, че тръгнах с охлюва.