6.03.2022 г., 15:12 ч.

 Искреност - продължение на "Семенца" 

  Проза » Приказки и произведения за деца
920 1 6
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Искреност

 

Иван ритна с яд камъчето, сякаш то беше виновно за всичко, което му се случи. Огледа улицата и пресече. Картината още беше пред очите му, как го сочат с пръст съучениците му и викат „лъжец, лъжец“, а той побягна почервенял от срам и неудобство.

„Как ще вляза в клас утре? - помисли си. - Ще излъжа мама, че съм болен и няма да отида на училище.“

„А вдругиден пак ли ще излъжеш мама? Ами по- следващия?!“

Ванко се огледа. Никой нямаше около него, а гласът беше съвсем ясен. Заслуша се, но повече не чу нищо и се прибра в къщи. Преоблече се. Отвори хладилника и го затвори - не беше гладен. Извади учебниците и тетрадките за следващия ден, но се сети, че ще е болен и прибра всичко в раницата без да учи и пише домашни. Легна на леглото и сложи ръце под главата си. Спомни си колко хубаво започна всичко преди няколко месеца: началото на трети клас в новото училище, новите приятели, новата квартира. Заради ниския наем, майка му вече работеше само на едно място и бяха повече време заедно. Живееха сами, баща му ги е изоставил когато е бил бебе, но и така си му беше добре.

„Наистина ли и така ти е добре? Защо излъга тогава? – обади се гласът.“

Ванко стреснато се изправи и огледа стаята. „Полудявам – помисли си. – Дали да кажа на мама?“ Спомни си за филм по телевизията: един луд го прибраха в болница и не го пуснаха повече, макар да казваше, че е добре.

„Не си луд, Ванко, аз съм в теб и съм гласът на сърцето ти.“

„Всички ли имат такъв...“

„Разбира се. Всеки го чува, но малко хора му обръщат внимание.“

„Сигурно защото си тих.“

„Да. Но, научиш ли се да ме чуваш, никога няма да грешиш. Чувам мислите ти, така че, не е нужно да говориш, когато...“

„Как?“

„Винаги когато не знаеш как да постъпиш ме попитай. Тих ли си, ще чуеш отговора ми.“

„А сега какво да правя?“

„Излез и се поразходи в парка...“

„Ами, ако има деца от класа и...“

„Спокойно. Никого няма да срещнеш.“

„Откъде знаеш?“

„Аз съм най-добрият ти приятел, не бих те излъгал.“

Още щом Ванко излезе от входа на блока, уличното куче, което спеше до стълбите се изправи и тръгна до него. Вървяха бавничко в парка, момчето постоянно се оглеждаше неспокойно. Чу детска глъчка откъм площадката и свърна от алеята. Пресече полянката, седна на земята и опря гръб в дънера на брезичката. Високите храсти го скриваха напълно и никой не можеше да го види. Кучето легна до краката му и сложи глава между лапите си – гледаше го, сякаш очаква да заговори. Погали го по главата и въздъхна: Ех, лесно ти е на теб, аз в каква каша се забърках...

Лек ветрец разлюля листата на брезичката и шепота им, като че ли го подкани да сподели тревогата си. Преди да заговори, Ванко отново се огледа – нямаше никой наблизо.

„Защо ми трябваше да лъжа? Децата от класа и така си ме харесваха. Е, сигурно заради някой от момчетата, които постоянно разказват къде са ходили с бащите си, какво са правили. А аз, все мълча и тръгвам набързо, за да не ме попитат за моя. Докато, докато Борис не ме попита в едно голямо междучасие, ходим ли с баща ми за риба. Направих се, че не съм го чул, но той пак ме попита, а дойдоха и други деца от класа.

„Не – отговорих му – защото баща ми е на плаване.“

„Капитан ли е? – попита Мишо.“

„Да...“

„Ехааа, на кой кораб? – с пълна уста попита Васко.

„На Хемус – отговорих без да се замислям, защото братовчед на мама беше моряк на този кораб.“

Звънеца би и хукнахме към класната стая. После, когато ме питаха за баща ми им разказвах историите на бати Краси – братовчеда. Така до вчера, когато дойде новия ученик - Милко. Първия ден нищо не се случи, но днес, започнахме да го разпитваме, защо се местят от Пловдив. И, той каза, че баща му е капитан на кораб „Хемус“, и е по-удобно да живеят във Варна, когато баща му слиза на брега за кратко. „Ох... не искам да си спомням какво стана после. Ами, ако мама разбере... така ще се разстрои и разочарова от мен, а е най-добрата майка на света.“

„Не ѝ казвай тогава. Сам оправи нещата – прошепна гласът на сърцето му“

„Как? Страх ме е. Още като ме видят децата в училище ще започнат да крещят „лъжец“.

„Трябва смелост за да кажеш истината“

„По-добре да не отивам на училище утре“.

Ванко погледна часовника си, майка му се прибираше по това време. Стана и побърза да се прибере преди нея.

***

Така се развълнува брезичката от разказа на момченцето. Дожаля ѝ за него и сподели всичко на коренчето си. А то... знаете вече, как и колко бързо стигат новините до Сърцето на гората.

Събранието на Феичките беше започнало около масичката сърце, отрупана с всякакви лакомства. Още когато започна да чете папагалчето историята за Ванко, короната на Фея Искреност сякаш оживя – затрептяха, раздвижиха се виолетовите цветя и разнесоха теменужен аромат. Но, и короната на Фея Любов трепна. Често се случваше в готовите за път Чудеса да е нужна намесата на две или повече Феички.

Страх беше изпълнил момченцето Иван, а той, страхът можеше да бъде победен единствено от Любовта. При изпращането, когато виолетовото семенце отгледано от Фея Искреност кацна на пръчицата ѝ, Фея Любов го докосна трепено и поръси по лъскавото, усмихнато личице на Чудото няколко аленочервени прашинки – цветът на Любовта. Двете Феички прошепнаха вълшебните си пожелания и бяло гълъбче полетя с Чудото към Ванко. 

***

Нищо не спомена Ванко на майка си, за случилото се в училище. Знаеше колко много ще я разтревожи, ако каже, че е болен и си премълча. Всяка сутрин тръгваха заедно – тя на работа, той за училище. И в този ден така. Момченцето реши, когато се разделят, да заобиколи блока и се върне в къщи. Замисли се, че лъжата става още по голяма и оплетена, защото учителката щеше да се обади на майка му, ако отсъства, но само като си представи как влиза в класната стая... коремът му се сви от страх и притеснение. Зад блока имаше детска площадка. Свали раницата от гърба си и седна на пейката. Не знаеше какво да прави. Плачеше му се. В този момент чу над себе странен звук и погледна нагоре. Снежно бяло гълъбче плавно се спусна към него. Милна го с крилце по челцето и пусна семенцето над главичката му. Виолетовото вълшебство с алени точици-сърчица се превърна в капчица, попи и за миг достигна сърцето на момченцето. Тревогата изведнъж се стопи и запя сърцето на Ванко:

„Не лъжи - от лъжата боли. Не лъжи! Истината не тежи! Любов и мир, мир – Любов! Не се плаши! Страхът е само в мислите ти. Смел и силен си – силен и смел! Не се плаши! С истината се лети.“

Потръпна от вълнение Ванко. Думите от песничката зазвъняха като камбанки и прогониха страха. Стана решително от пейката, метна раницата на гърба и решително тръгна към училище. Преди да отвори вратата на класната стая, страхът се опита да го сплаши, но беше тих и слаб. Влезе. Децата погледнаха към него. Веско се засмя и извика:

 

   –  Ето го капитанския син, Иван Лъжльов.

Всички се разсмяха. Ванко застана пред черната дъска и погледна всеки от съучениците си. Всички замълчаха.

       

     –   Съжалявам, че ви излъгах. Нямам баща...

     – Да бе, всеки има баща – прекъсна го с насмешка Владо.

   – Не го познавам, изоставил ни е когато съм бил бебе. Страхувах се, че ако кажа истината ще ми се подигравате. Това е – слезе от подиума и сложи раницата на стола си.

В този момент учителката влезе и часа започна.

Нищо не разбра Ванко от урока, който преподаваше госпожата. Беше му леко, беше му спокойно, беше му хубаво и през цялото време  чуваше само песента на сърцето си:

„Не лъжи - от лъжата боли. Не лъжи! Истината не тежи. Любов и мир, мир – Любов! Не се плаши! Страхът е само в мислите ти. Смел и силен си – силен и смел! Не се плаши! С истината се лети.“

Това е, деца, историята за момченцето Иван. Сигурно се питате, какво е станало след часа. Нищо особено. Смелостта  на Ванко да се изправи пред всички и бъде искрен, като с магическа пръчка изтри случилото се предния ден. Никой вече не му се подиграваше. Напротив: във всяко от децата зазвъняваше вълшебната песничка, когато мислеше да излъже макар и за нещо дребничко. Защото Вълшебството на Чудесата не е само за един, а и за всички, които са около него.

„Не лъжи - от лъжата боли. Не лъжи! Истината не тежи. Любов и мир, мир – Любов! Не се плаши! Страхът е само в мислите ти. Смел и силен си – силен и смел! Не се плаши! С истината се лети.“

» следваща част...

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много, много Ви благодаря, ИнаКалина, Петър!
  • Отново поздравления,... силен емоционален разказ. Колкото понякога истината да боли,.. все пак е истина. Благодаря,Силвия
  • Истината е... страшна. А и кой може да каже, че я знае цялата, с всичките й лица. Страхът е този, който отнема силата и енергията на мисълта. Важно е да бъдеш честен със себе си. А другите? С другите- откровен. Те също имат своята истина и тя често им е по-важна от твоята... може и за деца хареса ми.
  • Сърдечно БлагоДаря, мили ми!
  • Харесах и аз тази поучителна приказка.
  • Силве, много ми хареса и тази приказка. Поздравления!
Предложения
: ??:??