Не че ми е лесно, но съм си го избачкал. "Лъки страйк” издува горния ляв джоб на сафарито ми. Мога с дясната ръка да посегна по диагонал и да го докопам.
Винаги забравям да си взема огънче. Всеки път си купувам кибрит. Ходя по будките и питам:
" Кибрит имате ли?"
Имат. Четири стотинки е.
Парите ми са в десния джоб на джинсите "Лий Купър". Удобни са. Купих ги трудно. Не че са кой знае какво, но съм си ги избачкал.
Хвърлях павета. Цял месец. В жегата. Някакъв немец ги взимаше. Три вагона. Питахме се, къде отиват, а то за техните пътища. Асфалта, казват бълвал отрови. Сега германците ще ходят по тях, без да им се лепят обувките. Представях си някоя фройлан, как си чупи токчето във фугите, чаткаща властно по тях.
Не заслужавах ли водка с лед на "Гръцкото"? След целия пек на площадката? Да, заслужавах. А на следващия ден, как бе сладка водата. Пиех направо от чучура. Чешмата, стърчеше в нищото, с набола зелена трева в околовръст, а онези работници, от цеха в съседство, ми се смееха:
"Захар ли има в нея?"
Какви хора са това? Безлични, дето се питаш, с пелена ли са повивани като се се раждали, или с работническа куртка?
Не им обръщах внимание. Летях, а те пълзяха.
На спирката съм. Чакам автобуса. Извадил съм бялата кутия с червения кръг в средата. Замятам капака и си дърпам цигара с устни. Кибрита е "Зебра" на Костенец. Защо е с това име? Какво общо има зебрата с огъня? Не мога да хвана аналогията. Така решили, така направили.
Пуша и чакам. Слънцето клони към залез. Красив е юлският залез, с голямото си червено слънце. Увиснало е горе над пътя в края на града, откъдето щеше да се зададе автобуса. Червения кръг на кутията с цигари дава символика. Едва ли мога да оценя свободата си, стъпил на плочките на тротоара. Не че ми е лесно, но съм си я избачкал.
Първото, което виждам, е металната му муцуна. Горе има спирка. Зная, ще спре и ще потегли. Броя дръпванията. Още три и съм до фаса. Забивам угарката в ръба на коша. Хулиганствам, но пък съм естет. Вратите се отварят пред носа ми и влизам. Тя е там, с русата си къдрава коса, стиснатите си тънки устни и дългите си крака. Гледа надуто през прозореца. Предполагам какво е казала на техните:
"Излизам!", оставила ги безвластни. Свободата й свети като ореол над главата.
Знам къде ще слезе. Не я познавам. Просто сме спътници и това е. Може пък и да я заговоря. Всеки път си търся оправдания.
Отново съм без билет. По това време откъде да го взема? Ако се качи контрола ще плащам. Риск, нали съм си го избачкал.
© Димитър Георгиев Всички права запазени