10.09.2011 г., 17:52 ч.

Изгубена... - продължение 

  Проза » Разкази
790 0 7
2 мин за четене

Запътих се към моргата. Това бе единственото място, на което се чувствах напълно спокоен и необезпокояван от нищо. Трябваше ми време да помисля.

"Докато ти, всепризнатият хирург, се нагласяш да възстановиш себе си, там горе, на масата, един живот се бори.''

Вътрешният глас ме изяждаше. Трябваше да се вслушам. Не можех да позволя да си тръгне, без да сме си казали дори едно последно "сбогом". Ръцете ми все още трепереха. Знаех, че съм неспособен да я спася в това ми състояние. Някой ме хвана за рамото и аз целият подскочих.

- Не зная какво ви се е случило, за да се откажете да излекувате жена ми, но ви моля, кажете ми поне ще живее ли? - падайки на колене пред мен, разтърсващ се от безмълвна агония, прошепна мъжът на изгубената ми сестра.

Повдигнах го. Пристъпихме навън от спокойствието и тишината. Не знаех какъв отговор да му дам. Затова мълчаливо го поставих на една от пейките и стиснах приятелски рамото му.

- Ще опитам да разбера какво е състоянието ù. Изчакайте ме тук. Ще се върна, за да ви съобщя.

Притичах в хаоса на болницата.

Отвън детето продължаваше да шепне, гледайки към металните врати с надежда, че всеки един миг от там ще излезе скъпата му майчица.

Сърцето ми се присви и задушаващата болка се върна. Една сестра от екипа ми излезе с реещ поглед.

- Кажи ми как е тя. Ще живее ли?

- Изпадна в кома. - каза, тичайки към мястото, където оставих съсипания мъж.

- Спри! Аз ще му кажа. Върни се, може да се наложи помощта ти там, вътре.

Отправих се към  човека, който очакваше с последна надежда новината да бъде хубава.

- Да, тя ще се оправи. Ще видиш.

Сякаш опитвах да убедя себе си.

В очите му заигра една искрица на спасението. Повдигна се от пейката с колкото силици му бяха останали и се отправи към изстрадалото си дете.

Влязох в операционната и се загледах в тялото на изгубената ми сестра.

Всичко беше приключило. Колегата ми се беше справил с мозъчния кръвоизлив и всичко зависеше от едно-едничко събуждане.

Аз щях да я върна.

Приближих се и, с молещо към бога сърце и душа, хванах хладната ù ръка.

- Виж, мила сестрице! Разбирам, че си ми много ядосана за дългото време, в което не съм бил до теб, но не е моментът да оставиш любящия ти съпруг и крехкото ти детенце без искрата ти на обич.

Аз нямам нужда да бъда обичан - и без това живях само за себе си. Помагах с каквото можех, но явно в нещо съм сбъркал, щом нямах възможността да те опозная. Обещай ми едно. Искам тази дрямка, в която си изпаднала - да я загърбиш, да започнеш един нов живот. Не си отивай, без да си свършила с делата си тук. Обещавам ти, ще ти хареса повече да си тук сред тези, които те обичат, отколкото сама там, горе.

Избърсах влажното си лице и се задъхвах от болката в гърдите ми.

Пръстите ù  помръднаха. Исках да повикам някой, но гласът ми беше пресипнал. Притиснах ръката ù към сърцето си и усетих как тялото ми се отпусна на земята.

,, Да, точно така, вземи мен вместо нея! Стига ми само, че я видях. Благодаря ти! Бъдете щастливи''...

 

(специално за Пламен, който с желание изказа, че иска това продължение)

© Елeна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??