Запътих се към моргата. Това бе единственото място, на което се чувствах напълно спокоен и необезпокояван от нищо. Трябваше ми време да помисля.
"Докато ти, всепризнатият хирург, се нагласяш да възстановиш себе си, там горе, на масата, един живот се бори.''
Вътрешният глас ме изяждаше. Трябваше да се вслушам. Не можех да позволя да си тръгне, без да сме си казали дори едно последно "сбогом". Ръцете ми все още трепереха. Знаех, че съм неспособен да я спася в това ми състояние. Някой ме хвана за рамото и аз целият подскочих.
- Не зная какво ви се е случило, за да се откажете да излекувате жена ми, но ви моля, кажете ми поне ще живее ли? - падайки на колене пред мен, разтърсващ се от безмълвна агония, прошепна мъжът на изгубената ми сестра.
Повдигнах го. Пристъпихме навън от спокойствието и тишината. Не знаех какъв отговор да му дам. Затова мълчаливо го поставих на една от пейките и стиснах приятелски рамото му.
- Ще опитам да разбера какво е състоянието ù. Изчакайте ме тук. Ще се върна, ...