Изгубени души
Крис
Бях уморен! Не от пътя, а от живота. Чувствах се изцеден, смачкан, оглозган до кокал. Само на четиридесет, а вече имах душа на старец. Състоях се от плът, която покриваше костите и няколко органа - нищо друго.
Как може да се създаде един циничен, развратен негодник!? Като му дадеш всичко наготово. Като не му се налага да мисли или да се бори за оцеляването си. В живота си бях получил всичко на златна табла. От богата фамилия с родители благородници, чиято цел единствено бе да не ги излагам в обществото. Общество, което бе сбирщина от мъртви души. Хора без морал и скрупули, при които парите бяха единственият Бог. Мъже и жени облечени в едни и същи марки скъпи дрехи, каращи подобни коли, използващи еднакви изрази, скрити зад лицемерните си маски. Общество което ме отвращаваше! Което ме погълна, като черна дупка и ме превърна в циник. Животът ми премина шеметно, като панаирно влакче. Опитах от всичко - жени, алкохол, наркотици! Извървях дълъг път, който ме доведе до последната спирка - до никъде!
В началото се борех срещу стереотипите, фалша, лицемерието... После, просто се изгубих, обърках посоката и се пуснах по течението. Алкохолът заглушаваше мислите и претъпяваше чувствата. Жените задоволяваха страстите ми и ме караха да се чувствам мъж. Скрих се в самотата си. Предпочитах нея пред безмислени и празни приказки с мъртви души.
Отдадох се на всичките си слабости. Загърбих оптимистичните очаквания от живота. Скрих се зад цинизма, който бе единственото ми оръжие срещу опитите на всички да ме приспособят към фалшивите си морални възгледи.
Посегнах към бутилката с уиски. Бе празна. Изправих се бавно. Облякох палтото си и излязох. Реших да довърша вечерта си в близката кръчма.
Студът прониза тялото ми. Беше петъчен ден. По улиците пъплеха тълпи от хора. Забързани към поредната кръчма, бар, ресторант или среща, търсейки се един друг, за да се залъжат, че не са самотни. Голяма глупост! Поредният запой, петъчният купон - поредната лъжа за душата. Не можеш да намериш навън нещо, което нямаш в себе си! Никога не изпитах нуждата да съм някой, да се гмурна в нощния живот, да търся компания. Бях виждал хора, готови на хиляди компромиси, само и само да не са сами. А всъщност, те отдавна бяха самотни. Съжалявах ги! Страхът ги превръщаше в роби на самите тях. Аз никога не се чувствах самотен. Бях си самодостатъчен. Отдавна разбрах, че най - добрата форма на забавление, човек трябва да открие в себе си, не в странични фактори.
В кръчмата бе мрачно и задимено. Всички маси бяха заети. Успях да открия свободно място в дъното на бара. Зад гърба ми се намираха тоалетните и при всяко отваряне и затваряне на вратите се носеше миризмата на урина, смесена с дима от марихуана. Мястото си беше една миризлива дупка, с евтин алкохол, разгулни жени и пропаднали алкохолици. Идвах понякога тук, за да си допия и да се скрия от себе си. Да се слея с тълпата. Не бях по - различен от тях. Поредният пропаднал и пропил се неудачник. Единствената разлика между мен и тях бе, че аз осъзнавах състоянието си.
Барманът ме познаваше и ми сипа уискито, без дори да го поръчам. Отпих една голяма глътка и топлината от алкохола се разля в стомаха ми. Загледах се в съседната маса. Двама мъже на около тридесет разговаряха и пиеха. До тях слаба, с изрусени къдрици, силно гримирана жена разсеяно оглеждаше тълпата. Беше самотна. От жестовете и отегчените ѝ гримаси лъхаше самота. Погледът ѝ улови моя. Прехапа долната си устна и ми се усмихна флиртуващо.
Не бях хубавец, но имах своя си чар. Никога не ми се бе налагало да се боря за вниманието на жена. Или я имах, или просто преминавах към следващата при отказ.
"Любов" бе толкова често използвана дума, че бе загубила смисъла си. Хората бяха заличили границата между любов - отдаденост и любов - секс. Всичко се бе превърнало в една съвкупност от оргазми.
Жената запърха с изкуствените си мигли срещу мен. Приличаше на светофар, който ми даваше зелена светлина. Бях се научил да улавям сексуалните сигнали, които ми изпращаха. Тя се изправи и тръгна към тоалетните. Минавайки край стола ми, усетих силната миризма на евтин парфюм. Там, в онова фалшиво общество, се бях научил да различавам евтините от скъпите - вещи, парфюми, хора...
Усетих как ръката ѝ докосна моята, пъхайки в нея лист хартия. Знаех, че на малкото листче бе написала телефонния си номер. Тези игри ми бяха до болка познати.
Обичах да предизвиквам жените, а после да оставам пасивен. Това бе като игра - запращаш топката в тяхното поле и чакаш следващия ход. Ако се бях родил жена, сигурно щях да съм проститутка. Най-хубавата част от всичко, бе онази порочната, когато хората стават жертва на страстите и желанията си, когато са слаби и подвластни. Знаех, че съм грешен. Мястото ми в подбрана махала на Ада, отдавна бе запазено.
Някой пусна музика от джубокса. Тогава я видях. Танцуваше между масите и столовете на събличащите я с погледи мъже. Усмихваше се, но тази усмивка не бе предназначена за никого. Не бях срещал такава красота. Беше около двадесетгодишна, но ми приличаше на дете. Напомняше ми на амазонка - дива, страстна и неуловима. Черните ѝ копринени коси се спускаха върху нежните ѝ рамене. Гъвкавото ѝ тяло се виеше като змия между хората. Очите ѝ, дори там в тъмното, блестяха, примамваха. Сякаш всяка част от нея си имаше собствен живот. Като картина на Клод Моне, хиляди красиви части събрани в едно. Сред цялото това мъртво поле, тя носеше живот. Виждах желанието и похотта в очите на другите мъже, но тя я игнорираше и като мъгла се издигаше над тях. Бях чувал за нея, но за първи път я виждах. Лия бе желана от всички мъже и мразена от всички жени. Някои я наричаха луда, други курва. Барманът ми бе разказал, че понякога идвала в бара, за да флиртува с мъжете. Целувала се с тях, танцувала, а те я черпели с очакването да я използват за освобождаване на нагона си. Но винаги щом дойдеше време да се разплати с тях, тя изчезвала. Мъжете сме глупаци. Жените ни превръщаха в големи безмозъчни риби, а сексуалните си феромони поставяха като стръв върху кукичка.
Неочаквано се приближи полюшвайки се до мен. Облегна се на бара. На лицето ѝ се появи една от познатите ми женски усмивки - съблазнителна.
- Красива ли съм? - доближи лицето си до мен. Почти ме докосваше с устни.
- Едва ли те интересува отговора ми! - ехидно ѝ си ухилих.
- Прав си! Не ме интересува! Тук всички ме приемат като сексуален обект, който искат да чукат! Ще ме черпиш ли едно? - гласът ѝ прозвуча безразлично.
Поръчах ѝ питие и продължих да я изучавам. По китките ѝ маше белези. "Опити за самоубийство?"
Странна птица! Дали наистина беше откачена, или просто една наранена и дива душа, затворена в крехкото тяло - като в бутилка!? За първи път изпитах желание да разбера жена, да обеля тия люспи, под които се беше скрила. Да я разголя цялата и духом, и тялом. Не говорихме. Стояхме и се изучавахме. Усетих желанието ми да ме удря в слабините. Усетих и нейното. Знаех, че се опитва да ме прецени. Да ме сравни с другите. Колебаеше се.
След третото питие, тя стана, хвана ме за ръката и ме поведе навън.
- У вас или у нас? - решително прозвуча гласът ѝ.
- У нас! - без повече излишни думи я поведох към дома си.
Усетих, как нещо се сви в празните ми гърди! Нещото, което трябваше отдавна да е мъртво - трепна. Не я исках само за ноща, исках я само за себе си. Цялата! Никога не бях искал така жена. "По дяволите! Нима ще се окаже, че някъде там в пепелта, още ми е останала душа!?"
Лия
Животът е скапан! За да оцелееш или трябваше да се правиш на луд, или да си курва! Мразех красотата си! Пречеше ми! Винаги се питах, дали един мъж иска нея или душата ми!? Сестра ми казваше, че съм продала душата си на Дявола в замяна на красотата си. Бих продала красотата си за малко душа. Това нещо в гърдите ми, отдавна го бях загубила. Изтече капка по капка в отходния канал на живота. Всеки път, когато пияният ми баща ме удряше, няколко капки се откъсваха и изчезваха в тъмния отвор. След смъртта на майка ми, леля реши да се погрижи за мен и по-голямата ми сестра. Пияният ни баща отдавна бе спрял да се интересува от нас. Освен шамари и удари, нищо друго не получавахме от него. Сестра ми едва седемнадесетгодишна се омъжи за първия срещнат стар ерген, търсещ някой да му пере чорапите. Това беше нейното спасение. Останах в дома на леля си. Мразех този дом. Там на петнадесет, загубих другата част от себе си. В една тъмна нощ, когато мазният и похотлив мъж на леля, се промъкна в стаята ми, запуши с ръка устата ми и ме насили. Там в тази стая, в тази нощ, изтече заедно със сълзите ми и друга част от моята душа. Един белег на лявата китката ми остана като спомен за онова преживяване и опита ми да избягам от този свят. Неуспешен! Другата резка на дясната, беше като напомняне - никога да не се влюбвам.На осемнадесет хлътнах за първи и последен път. Вярвах наивно в любовта и в него. Отдадох му тялото и остатъка от душата си. Той ги пръсна, като кристална ваза, в която бях потопила красотата им. Разби илюзиите ми с най-добрата ми приятелка. Онази нощ, в която ги видях заедно, умря последната част от мен. Поредният ми опит за бягство, отново се оказа неуспешен. Лекарите успяха да ме върнат и да заключват духа ми в празното тяло.
Сега съм бездушна и цинична. Мъжете бяха играчки в ръцете ми! Знаех, че бях само желание за секс. Обичах да си играя с тях, да възпламенявам желанието им... После бягах. Оставях ги сами да се справят с нагона си.
Беше ми забавно, как след неуспешните си опити да ме чукат, се озлобяваха. Превръщах се в курва. Не ми пукаше. Нито за тях, нито за жените. Бях спряла да се интересувам от женската част. Мразеха ме от страх да не отнема мъжете им, или завиждаха за красотата ми. Жените сме глупави! Все си мислим, че можем да подчиним мъж. Невъзможно е! Няма как да дресираш диво животно, което е подвластно на нагона си.
Отворих вратата на бара. Вътре бе пълно. Идвах понякога в тази евтина дупка, за да си поиграя на котка и мишка. Оставях мъжете да си мислят, че са котки, а аз играех беззащитно мишле. Алкохолът, с който ме черпеха бе сиренето в капана. Знаех, че съм грешници и името ми отдавна виси поставено на табелка, с номер за Ада. Пуснах монета в джубокса и затанцувах между масите. Музиката ме караше да се усмихвам. Обичах да танцувам. Знаех, че множество погледи в момента ме събличаха. Душата ми се сливаше с музиката и всичко наоколо беше без значение.
Видях го седнал в ъгъла. Сам. Вперил поглед в очите ми. Усещах, че ме изучаваше. Не беше като другите. Не търсише тялото ми, търсеше мислите ми. Някаква тръпка пробуди интереса ми. Приближих се до него. Усмихнах му се с оная съблазнителна усмивка, на която трудно удържаха.
- Красива ли съм! - почти докоснах с устни лицето му. Ухаеше хубаво. Различно от останалите мъже, които ме задушаваха с мириса на пот, алкохол и цигари.
- Едва ли те интересува отговора ми! - чух отговора, придружен с ехидна усмивка.
- Прав си! Не ме интересува! Тук всички ме приемат като сексуален обект, който искат да чукат! Ще ме черпиш ли едно? - отговорих му с безразличие.
Видях погледа му да се спира на китките ми. Не попита! Странен тип! Повечето, се опитваха за ме разкостят с въпросите си. Изглеждаше, като човек, отдавна изпил чашата на живота. Зад мътния му погле се криеше нещо! Не можешех да го разгадая и това събуди някакво желание у мен. Мълчахаме и се изучавахаме. Всеки се опитваше да проникне в главата на другия. Усетих странно свиване в слабините си. Исках го и се страхувах. Никога преди това не ми се бе случвало.
Някаква смелост и решителност ме обзе. Хванах ръката му и го изведох навън.
- У вас или у нас?
Исках го.
- У нас! - прозвуча дрезгаво гласът му.
Усетих как нещо забълбука в гърдите. Едва ли бе душата ми, та нали тя отдавна бе изтекла!? Исках този мъж. Исках да се изгубя в ръцете му. Исках да съм негова и духом и тялом.
"Боже, нима в това мъртво тяло, все още има жива капка душа!?"
© Росица Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Дано видиш, Роси, това, което съм посветила на сайта, макар казаното за теб да е "нищо, ама от сърце...."
-
Благодаря, Костадин Шимов!
Благодаря, PetarStoyanov! Животът е пълен с уроци, трябва само да ги усетим.
Иржи, радвам, че се спря! Добре си ме усетила! Опитах се да предам истини ( според мен ), чрез художествена измислица. ❤ -
Когато прочетох първия път разказа ти, Роси, нямах време да напиша коментара си, сега го прочетох втори път ,затова изпитах пак насладата от умението ти да завладяваш!...Използваш изрази, които създават образи "изпил чашата на живота си", "..душата ми отдавна е изтекла.." или "...губи част по част душата си.."! Мисля, че не е толкова фантастика, а живи прототипи, за които знаеш малко и то поотделно, а си ги съединила с малко и художествена измислица...Но много достоверно,качествено и задържащо вниманието на читателя! Браво!
-
Браво, интересен разказ,... макар и да са нещата от живота, но поднесени кратко и разбираемо....
-
Хареса ми разказа ти Роси.Поздрав.
-
Благодаря на всички за вниманието! Не се притеснявам от критики, приемам ги, защото човек така се учи и расте! Пътят на метаморфозата при деградирали души е дълъг и сложен. Никой не се променя за една вечер или от един поглед. Дори какавидата иска своето време и грижи, за да стане пеперуда! Исках само да загатна, че всеки има струна, която ако натиснеш, може да засвири приятно.
Ася, благодаря за подкрепата и хубавите думи ! ❤ -
Разказът е добре написан. Но този катарзис, който на пръв поглед тръгват да изживяват двамата удавници в клоаката на живота, не е особено убедителен. Защото едно такова предполагаемо преобразяване и измъкване от нещо, превърнато в начин на живот изисква много силна мотивация и усилия. Умората и безпомощното, вяло осъзнаване не е достатъчна. Измъкването от навика е тежко приключение, а изцелителната любов изисква чистота на чувството. А се вижда, че те отново тръгват към похотта, която не води към любов.
-
Много добър разказ, Роска.
Интересен, увличащ, добре построен, интригуващ!
Изваден от кошчето на реалното. От живота!
Браво!❤ -
Този разказ ми прилича донякъде на: “Най-красивата жена в града” на Буковски. Добре започва. 👍
-
Инстинкт за самосъхранение: да не сме уязвими, наранени, отхвърлени, и подтискаме поривите на сърцето си. Незаинтересовани, безчувствени, хладни: можем да се залъгваме известно време какви сме, защото искаме да сме такива, но рано или късно се намира човек, ситуация, може и инцидент, които да отключат прикритата същност
с Миг31 (Миг)
-
"Вселената не търпи празно сърце,
за всекиго има троха от искрата
с непренуден порив на щастливо дете,
Бог изпълва празните дупки в Душата!" -
Поздравления!
-
Благодаря, Генек!🙂
Прав си, Пламен! Темата е обширна и със сигурност ще има много различни мнения! -
Хареса ми!
-
Ив, не съм съгласен с тебе. Ако някой стига близо до дъното на дегенерацията си, той има два избора - или да стане далеч в планините самотен отшелник, или да продължи съществуванието си, но забележи - всред хората. При втория случай, в неизбежното му общуване с тях, винаги ще има нещо, колкото и малко да е, дори и моментно да му припомни нещо хубаво от спомените си. Сещам се за една приказка - убиец и хаймана, излиза след многогодишно затворничество и попада на градинка с пясъчник, където си играе детенце .. и с умиление казва - 'Кайфуеш сука!' (кефиш се кучко'
.. Темата е огромна, всички, които са грабили или убивали си имат 'ахилесова пета', заради която са готови да захвърлят всичко. И още нещо - никой от тукашните герои не се бори за нещо, нямат цел, не им приписвай такива идеи. Те просто си намират такъв момент на забрава и безвремие, на психологично общуване със себеподобен, като дори не е задължително да правят секс, няма такива понятия като провал и успех, такъв е живота -
Ив, щом го приемаш за фантастика, няма лошо. 🙂 Моето виждане е различно. Никъде в разказа не споменавам, че става боец или се трансформира в еталон за добродетелност. Оставих вратата на разказа отворена, за да я затвори читателя така както реши! Според мен, много деградирали души произлизат именно от прекаленото презадоволяване. Колко примера има в България, при които разглезени синчета стават убийци по улиците, под влияние на алкохол и дрога!? А дали, една душа съвсем ще деградира и ще пропадне, зависи от много обстоятелства. Това са мои разсъждения, всеки има право на свои - за това сме различни, нали!?
-
Благодаря, Румяна Щерева! Като да възкръснеш от пепелта!
-
-
Пламен, благодаря! Радвам се, че свърза приказката! Много е хубава и пасва на разказа! 🙂
-
Благодаря, ИнаКалина! Вярвам, че всеки има своя сродна душа!
Благодаря, Миночка! Радвам се, че съм успяла да те докосна!
Благодаря, Зигфрид! Надежда винаги има, а душата според мен, никога не умира.
Пепи, благодаря ти! Искрено се радвам, да те видя тук! -
Багодаря, batchvarov ( Дон Бъч )! Понякога е хубаво да пишем и за реалността, такава каквато е - цинична.
Благодаря, Асе! Всъщност сродните души се срещат, защото имат едно и също скривалище.
Благодаря,Силве! Често се губим по пътя си! -
Всеки получава тъй наречения 2 шанс. Избора пак е твой да го приемеш или отхвърлиш. Приемеш ли: от буца кал ще се открие в тебе диаманта! Поздравления и на двама ви!
-
Тук сега ще скандализирам присъстващите .. ! Душата е вечна и е като аксиома - приема се за даденост и съществува вечно .. НЕ може да се закърнее, изтърка, изчезне, да се похаби, ... няма начин да режете парченца от нея и накрая да кажете, че се е изгубила. Да си припомним Яворов - 'Две хубави очи ... душата на дете' .. Оттам насетне в живота по нея се налепват гадории по технологията на дюнерчетата (https://otkrovenia.com/bg/proza/za-komentarite-kato-za-dyunercheta) .. 'Намушиха душата му на оста на вертикалния грил,' ... и така цял живот, до степен, когато от тях (както в това разказче) се получават две огромни черни дупки, които са невидими, но гравитацията си действа и те неудържимо се привличат Лечението - предполагам, накрая им се прави основен ремонт в Чистилището, но и има голяма вероятност да се прави и текущо почистване (както е в случая) ... (предполагам, че Роси няма да ми се разсърди, като прикачвам тук една моя стара , вече публикувана приказка ) ...
-
Роси... 💐
-
Великолепен и интересен разказ, Роси! Много ми хареса, и е истински, познавам хора като героя ти, трудно се разговаря с тях... Харесва ми надеждата, която лъха, да, както казва Миночка, една капка трябва само! Браво!
-
И с една капка душа може да се обърне живота, стига само някой истински да я погали.Прекрасно описано истинското състояние на много отвратени и преситени от живота хора. Хареса ми откровението с което пишеш и което завладява! Поздрав!
-
може и да са една душа в две тела и тяхната среща да е края на "изгубването".. прочетох с интерес!
-
Много ми хареса, Роси. Два профила, съвременни, бих казала често срещани, деца на времето, в което много се загубихме и още не можем за се намерим. Дано да се преоткрият. Прогнозите за времето малко приличат на тези във връзките, но да се надяваме, че тези двамата ще имат много слънчеви🌻 дни, без прегаряне на черен дроб и без повече лутане.
-
Да, и аз бях там. Много пъти. Навярно прекомерно много. А на въпроса все отвръщах с "Много си красива". Най-често връзваше. Никоя нищо не спечели от това. А аз постепенно взех да губя.
Поздравления за смелата достоверност - тя не е за всеки. -
Благодаря, Пламен ! Казват, че душите не умират, прераждат се.
Благодаря, Гедеон! Мисля, че когато човек е пренаситен от алкохол, жени, пари.., а никога не е имал истинска душа, несъзнателно жадува за духовно привличане! Може да си е просто моя теория, не знам! 🤔 -
"Боже, нима в тези мъртви тела, все още има живи капки душа!?" ....... надеждата умира последна, душата вероятно никога ...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
