6.11.2020 г., 9:57 ч.

Изгубеното ченe 

  Проза » Разкази
5.0 / 2
646 2 2
9 мин за четене
„Всичко изглежда, че ще отиде по дяволите.“ – така си мислеше дядо Васко.
„Той, тоя следобед, най-вероятно от там е дошъл.“ – рече си и му се стори, че нещата са си на мястото. Седеше в парка, твърде съсухрен за да се изпоти и слушаше как соковете на дърветата съскат, докато се изпаряват в душния въздух. Накацалите наоколо гарги имитираха ято древни божества – всяка еднакво разтворила крила, всяка наравно отворила човка. Разхлаждаха се.
- Гадове мръсни! Чакате си директора, нали? – мърмореше си и се опитваше да докопа някоя с бастуна.
Изведнъж се сети за изгубеното си чене и спря да се занимава с дяволите и прислугата им.
„Как да кажа на Ванюшка? – мислеше си. – Че тя ще ме прати там, дето зимата винаги е топла и потта ти цвърчи като падне на земята.“
„Няма да казваш!“ - отговори му веднага втори глас в главата му, който доста напомняше на първия. „Не е кой знае какво – за толкова други неща не знае… Пък и тя си има други грижи – на Дафинка новата прахосмукачка ли да гледа, внуците ли ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Петя Янева Всички права запазени

Предложения
  • По първи петли се усетих буден. И една бодрост, след няколкото часа за отмора,ме зовяха навън, по-бл...
  • Зима е! Най-вълшебното време в годината. Време което изпълва сърцата ни с доброта и обич, време за с...
  • Забелязах я в понеделник на спирката. Качва се с нас в автобуса и сяда най-отзад. Ние кудкудякаме ка...

Още произведения »