Изгубеното ченe

   „Всичко изглежда, че ще отиде по дяволите.“ – така си мислеше дядо Васко.

  „Той, тоя следобед, най-вероятно от там е дошъл.“ – рече си и му се стори, че нещата са си на мястото. Седеше в парка, твърде съсухрен за да се изпоти и слушаше как соковете на дърветата съскат, докато се изпаряват в душния въздух. Накацалите наоколо гарги имитираха ято древни божества – всяка еднакво разтворила крила, всяка наравно отворила човка. Разхлаждаха се.

   - Гадове мръсни! Чакате си директора, нали? – мърмореше си и се опитваше да докопа някоя с бастуна.

   Изведнъж се сети за изгубеното си чене и спря да се занимава с дяволите и прислугата им.

   „Как да кажа на Ванюшка? – мислеше си. – Че тя ще ме прати там, дето зимата винаги е топла и потта ти цвърчи като падне на земята.“

   „Няма да казваш!“ - отговори му веднага втори глас в главата му, който доста напомняше на първия. „Не е кой знае какво – за толкова други неща не знае… Пък и тя си има други грижи – на Дафинка новата прахосмукачка ли да гледа, внуците ли да следи дали са изгладени, пердетата ли да пере… къде ще я натоварваш и ти с твоите загубени протези…“

   Точно когато времето за обмисляне на тази идея щеше да премине границата на добрия съпружески вкус, дядо Васко плесна с ръка по коляното си:

   - Не става, ще забележи дъртата магарица!

   Вярно, за петдесет години баба Ванюшка се беше отучила да вижда много неща, но станеше ли въпрос за кусур или скандал, старата Иванка ставаше по-стръвна от вълчица и по-бдителна от майка орлица - прашинка във въздуха хващаше, скакалец на магистралата чуваше, петно от кафе забърсваше, преди да ти е паднало от устата. Ха е отворил дядо Васко врата на апартамента, ха го е питала:

   - Василе, де са ти новите зъби, бре?

   А той какво да прави? Хъката-мъката, ще си каже:

   - Така и така, Иванке, ти докато беше сутринта при Маринова да пиете кафе…

   - „Инка“! – сигурно ще го прекъсне тя назидателно.

   -  … докато пиехте „Инка“ с тоз тюлен Маринова…

  - Недей така говори за Весето! – пак ще го прекъсне тя. Тя пие хормонални хапчета, затова е качила няколко килограма!

   - Майка му и пръдлив котарак! Аптекарите сигурно тия хапчета двайсет години ги крият на дъното на чинията с кюфтета!“ – ще опонира той. Защото дядо Васко може да е стар, ама не е изветрял – ще използва най-старата мъжка техника – ще смени темата. Ванюшка толкова ще се залиса да го учи да нарича тюлените с по-мили имена, че ще забрави за ченето.

   За секунда му се стори, че хладен ветрец го обнадеждава, галейки врата му.

   - Тц, ще се сети дъртата пущина – каза дядо Васко и удари с ръка коляното си.

   Щом го види да се плюнчи на попарка с чайче на вечеря, вместо да гризе недоварената й яхния, ще се сети пак.

   - Кажи сега, Василе – пак ще почне. Сигурно този път гласът й ще е по-тих и сговорлив – да го подлъже. - Къде са ти на тебе зъбите?

   И той пак ще почне:

   - Така и така, Иванке, направих си закуска сутринта, след като ти излезе – липов чай си сварих в канчето, филийка си изпекох на котлона… и после веднага го изчистих (да не забрави да каже, че си изстъргал загорелите трохи от котлона!), със сладко от сливи си я намазах, ама онова, старото – не съм отварял ново, едно сканди реших и си свалих ченето да го измия… – така щеше да каже.

   После сигурно щеше да поспре, за да види какви са реакциите на следователя. Ама и Иванка е стара скумрия, и тя я е играла друг път тая игра. Нищо няма да каже – ще мълчи и ще му се пули инатливо насреща, да го напряга само.

По плешивата глава на стареца избиха капки пот. Тук трябваше много внимателно да си подбере думите.

   - И таман свърших с чая и си обрах с лъжичката останалия на дъното мед и звънна телефона – ще каже.  – Данчо беше, от село. Питаше искаме ли сирене. Аз му казах, че не му щем вмирисаното сирене и да почне да мие бозките на козите си най-накрая, че цяло село е усмърдял. Та върнах се в кухнята аз и рекох да разтребя, че да не се сърдиш като се прибереш. Разчистих масата и изтупах покривката през прозореца. И, Иванке, нали знаеш, че под нас има магазин за обувки и над него - тента. Ей там ми е ченето, върху тентата.

   Ще я изведе на терасата, за да й покаже. Ще й сочи доста време, докато тя види точно къде е паднала протезата, после ще й разкаже, че е ходил при момчетата, които работят в магазина и заедно са се опитвали да го свалят, но не успели, защото винилът не поддавал като го буташ с пръчка отдолу и как се е разбрал с тях да се върне, когато измисли начин да го свали.

   След това ще млъкне и ще чака. Ще си запуши вътрешно ушите, че да не му пищят, докато Ванюшка изкарва всякакви влечуги с думи от устата си. И така – няколко часа. Дядо Васко няма да повярва, когато чуе отново тишината на кухнята и в нея – бученето на стария хладилник.

   Пък привечер Ванюшка, докато полива китайската роза и гледа сърдито, ще се присети нещо и ще дойде да му каже какво да правят. Такава беше неговата жена – сприхава като стара вещица, ама все измисляше как трябва да се наредят нещата.

   Поуспокои се дядо Васко, поизправи се. Не беше толкова страшна работата като си я извърти веднъж човек в главата. А денят превали, слънцето почна по-меко да гори и паркът малко по малко започна да заменя слънчасалите гарги с хора.

   - Абе аз какво съм седнал да му умувам, бетер някоя фуста! – ядоса се дядо Васко и тропна с юмрук по коляното си.  – Аз мъж ли съм, или някакъв пиклив фашист?  - помисли малко дали е риторичен въпрос, но за всеки случай си отговори – Мъж съм! Като мъж отивам!

   Скоростта на мозъкът му, обаче, не беше пропорционална на тази на краката, затова му отне известно време, докато се изправи. С бавна крачка тръгна към настъпващите тълпи от хора. Те го поеха в себе си без излишно церемонене и продължиха, всеки, своите си дела.

   Суматохата вкъщи се чуваше още от входната врата на блока. „Пак е станал някой сакатлък“ помисли си дядо Васко. Отвори вратата на апартамента бавно, сякаш да се наслади на ефекта от скърцащите панти върху нервите на крещящите отвътре хора.

   Ина и Влади спряха да се карат за миг, животински някак – само за да се убедят, че не е влязъл някой хищник, който иска да ги изяде, после пак продължиха.

   - Нервите на баща си ще съсипеш! – ревеше Ина и ръкомахаше, така че да усили ефекта от потните си подмишници върху събеседника си. Едро момиче беше дъщерята на дядо Васко, здраво.

   - Малко за другите помисли! – продължаваше тя. – Не можем да издържаме повече така с баща ти!

   Дядо Васко понечи да каже нещо успокоително, отвори беззъбата си уста, но кой знае защо размисли, махна с ръка и ги подмина.

   „А бащата де ли е? - почуди се. - Сигурно пак в клозета клечи. Страшен зет си имам аз – ха има скандал, ха се е просрал. Ама какво да очакваш от инженер – никой не ги учи вече да са мъже тия момчета.“

   Влезе в кухнята и застана пред черно-бялата снимка над кушетката. Без да разбере поизправи старите си кокали, загледа се.

   - Добре че не си жива, Иванке, да гледаш мъката на децата си, че да се мъчиш и ти. – каза й. – Пък за другото, после ще си говорим.

   Дядо Васко излезе на терасата, седна на трикракото си дървено столче, подпря вехтите си ръце на бастуна и се загледа в блока от другата страна на улицата. Всякакви хора вършеха дребните си неделни неща. Никой не го попита за ченето му тази вечер.