„Всичко изглежда, че ще отиде по дяволите.“ – така си мислеше дядо Васко.
„Той, тоя следобед, най-вероятно от там е дошъл.“ – рече си и му се стори, че нещата са си на мястото. Седеше в парка, твърде съсухрен за да се изпоти и слушаше как соковете на дърветата съскат, докато се изпаряват в душния въздух. Накацалите наоколо гарги имитираха ято древни божества – всяка еднакво разтворила крила, всяка наравно отворила човка. Разхлаждаха се.
- Гадове мръсни! Чакате си директора, нали? – мърмореше си и се опитваше да докопа някоя с бастуна.
Изведнъж се сети за изгубеното си чене и спря да се занимава с дяволите и прислугата им.
„Как да кажа на Ванюшка? – мислеше си. – Че тя ще ме прати там, дето зимата винаги е топла и потта ти цвърчи като падне на земята.“
„Няма да казваш!“ - отговори му веднага втори глас в главата му, който доста напомняше на първия. „Не е кой знае какво – за толкова други неща не знае… Пък и тя си има други грижи – на Дафинка новата прахосмукачка ли да гледа, внуците ли ...