Изходът или възхвала на Златния храм - IX (роман)

Вълевски изчезна някъде - мисля, че си замина за вкъщи; разболя се, вдигна температура и един-два дни само се излежаваше в стаята. Може би от многото алкохол, който изпихме. В интерес на истината, по-едно време и аз имах чувството, че, ако продължаваме в това темпо, ще пукна; всеки ден едно и също: наливане и пак наливане: ставах сутрин и отивах не изтрезнял на работа; претупвах часовете набързо или направо пусках съответния клас и пак алкохол. Вълевски почти не мърдаше от общежитието; по цял ден висеше в барчето или се излежаваше в стаята си. В такива моменти човек има чувството, че светът започва да се върти около тази безкрайна повтаряемост; като че ли  има нещо много дълбоко философско в това да се наливаш с алкохол;  в подобни случаи започва  да се живее между двата свята - реалния и нереалния; материалното чувство  отслабва, нормалната и здрава логика избледнява за сметка на абстрактния субективен свят. Минусът на това е, че обикновено човек се чувства твърде зле след препиване, още повече, че лично аз не мога да повръщам. Както и да е. Вълевски замина и започнах да се връщам  бавно в познатия ми  свят на устойчиви стереотипи, чийто създател е нормалната и здрава логика... Реших да подновя заниманията си с медитация  или, иначе казано, да вървя към Изхода. Хрумна ми да се отбия при Учителя, за да разясни някои неща, които не бяха добре обяснени от ръководството, което ми беше дал при едно от моите посещения.

Посетих Учителя в дома му. Той ме прие любезно и, докато разглеждах  една рисунка, окачена на стената,  изобразяваща Шанкара,  той ми посочи дивана, казвайки:

-Сядай!

Освен дивана не видях другаде място за сядане; в стаята не се виждаха нито стол, нито маса. Не се виждаха и никакви електроуреди - имам предвид телевизор, хладилник и прочие. Дори и печка не се виждаше, макар че беше зима. Между другото, прозорците бяха широко отворини. Имах късмет, че не беше толкова студено.

Учителят седна в пълен лотос на земята върху някаква рогозка, след което ми посочи пълен панер с ябълки, който бе поставен право на земята:

-Яж!

Кимнах  в знак на благодарност, след което взех от панера една ябълка и започнах да я дъвча. Заговорихме за обикновени неща. Разговорът се насочи към заниманията ми и за това,  че ми е доста трудно да се занимавам с Учението, съчетавайки го с ежедневните  неща, към част от които се чувствам доста привързан.

-Какво толкова те привлича в материалния свят? Тук няма нищо интересно -обърна се към мен той.

-Не знам, може би все още имам да проумявам, че тук наистина няма нищо интересно...

-Ще ти разкажа една притча - обърна се към мен Учителят, след което започна да разказва някаква притча за свети Августин.

-Свети Августин - започна Учителят - като млад бил известен със слабостта си към светските удоволстивя... но, прехвърлил вече тридесетте, започнал да се поуморява от тях... решил да прекрати този начин на живот, но навикът го връщал отново и отново. Започнал да дири някакъв Изход от този омагьосан кръг, но продължавал да върви по течението, към което го тласкало неговото собствено его... Все пак, мислел си  той, изход трябва да има… Веднъж, вървейки край брега на морето, видял някакво дете, което си играело със стъклена чаша. Наливало водата в нея и пак я изливало, и... изведнъж  обаче започнало да плаче, след което взело чашата и я хвърлило върху един камък - чашата се счупила и детето отново се усмирило, съзерцавайки морето. Заинтригуван, свети Августин се приближил до него и запитал:

-Защо счупи чашата, малкия?

-Защото не мога да събера морето в нея - отвърнало детето.

-Ами сега какво ще правиш без чаша?

-Сега ли?... Сега няма чаша и няма къде да събирам морето.

Внезапно свети Августин осъзнал същността на битието:

Водата в чашата не е нещо отделно от морето - тя е самото море, когато се счупи чашата. Човекът не е нещо отделно от вселената - той е самата Вселена, когато се строши неговото его.

-Свети Августин е опознал света и след това го е отхвърлил... Може би аз имам още да го опознавам - прекъснах мълчанието аз. Учителят не отвърна нищо. Довършихме мълчаливо ябълките, след което малко по-късно се сбогувах с Учителя.

-----