Извозване на принципа

     С приятеля ми Ник се уговорихме да се чакаме точно в 6 сутринта под моста, за да стигнем навреме за риболова. То за риболова няма точно астрономическо време, нито уговорката ни засяга по някакъв начин водните обитатели, решили ли са веднъж да не кълват, но ние така си знаем – рано пиле рано пее. Сиреч, на лов за риба се ходи по изгрев, докато дивечът е гладен, още е хладно и така нататък: отколешни хитрини на този вид лов, за които не бива да се говори много-много. В крайна сметка всеки неопетнен ловец си има своите мурафети, тайни, заклинания и тънкости, чрез които мами дивия животински свят и създава успешно погрешни и завидни представи у конкурентите си.

     Той беше дошъл навреме, тоест, оказа се, че аз дойдох навреме и видях, че Ник ме е изпреварил. Знаех защо го прави – защото е зависим от мен, аз съм шофьорът, автомобилът е мой, макар и на лизинг, по-точно суперлизинг, както ми обясниха от компанията, а той самият ще бъде извозван съобразно личната ми воля и усмотрение. Спрях на моста и погледнах надолу. Ник седеше на един камък и пушеше. Тютюн, струва ми се.

     – Откога ме чакаш? Часът е още 6. Даже без пет.

    – Именно. Реших да дойда в 5, за да не те изпусна.

     – Правилно!

     Голям завзек е Ник. По-добре да беше дошъл в 4, така щеше да е по-сигурен. Не му го казах, но нещо ме присви под лъжичката в желание да натисна газта и да му изкрещя: „Изпусна меее!“

     – Ако беше дошъл в 6, щеше да ме изпуснеш – казах му, когато се намести в моя суперлизингов автомобил.

     – Ти да ни се влак – кисело ми отвърна Ник. – Щеше да ме изчакаш.

     – А не! – поклатих глава. – Аз съм принципен човек.

     – Ти ли?

     – Аз.

     – И какъв ти е принципът?

     – Кога?

     – По принцип.

     – Никога не чакам закъснели.

     – А незакъснелите чакаш ли ги?

     Това ме накара да се замисля. Както имах честта да ви уведомя, Ник е зевзек, каквото и да значи това в широкия смисъл на думата. Реших да не отговарям на досадните му съображения и го стрелнах с констатицията:

     – Нямаш въдица.

     – Знам.

     – И?

     – Нищо.

     – Как ще ловиш?

     – Аз си знам.

     Помълчахме.

     – А защо трябваше да те чакам под моста? – попита ме Ник, когато вече стигнахме до реката. Тя на това място се извиваше като голяма змия, може би боа или анаконда, и оформяше красиви вирчета. Слънцето бързо се издигаше и скоро щеше да започне да припича. Беше август месец, малко след Преображение.

     – А защо не? Какъв ти е проблемът? – Как да му обясня, че в неговото положение човек трябва да е някъде „под“, а не „на“. Та той дори нямаше колело, камо ли автомобил на суперлизинг!

     Все пак сведе глава, май се досети за какво иде реч. Измрънка:

     – Нищо. Не е проблем. Просто се опитвах да ти разбера принципа.

     Зевзек.

     Аз също не си бях взел въдицата. Имах си съображения за това: забравих я.

     Настанихме се влажно и удобно, сядайки на мократа трева. Аз носех сандвич, Ник – не.

     – Искаш ли от моя сандвич?

     – Не, ще си опека риба.

     – От тази в реката ли?

    Ник надигна крачолите на панталона си и навлезе в дълбокото. След малко го видях да човърка дъното, чу се шум и плясък, едра риба подскочи във въздуха и той ловко я сграбчи, когато тя се опита да се изплъзне от ръцете му. Стана вир вода. Хак да му е.

     Запали си огън и започна да пече улова.

     – Искаш ли от моята риба? – попита. Натърти, че е негова. Като че ли я е взел на суперлизинг.

     – Не, ще си ям сандвич. Нося си два. Мои.

     Така изкарахме целия ден.

     На връщане оставих Ник под моста. Беше увил две риби във вестници със съмнителна чистота. Жълти и кафяви фейк вестници, дето напоследък ги има на път и под път. И на мост и под мост.

     – Искаш ли една риба? Не бива да се връщаш вкъщи с празни ръце.

     Щях да му кажа, че е по-добре ръцете ти да са празни, отколкото главата, но реших да си отмъстя с думите:

    – Защо не? Аз ако бях решил да ловувам риба, щях да си взема въдица.

     – Но си ловец, а не въдичар, нали? И какво ловува?

     – Нищо. Просто излязох на пикник. С теб. Извозих те, така да се каже.

     – Защо?

     – Ами как да ти го обясня – въпрос на принцип.

     И му помахах за сбогом от моста, като накарах гумите на суперлизинга да изсвистят превъзходно и даже превъзходително.

     Зевзек човек, казвам ви. Особняк. Понякога изобщо не можеш да го разбереш.