8.02.2019 г., 19:29 ч.  

 Причини 4 - Извън клетката 

  Проза » Повести и романи
574 6 7
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

 

 

 

 

         Има много причини да говорим празни приказки. Но винаги е било културно да се говори за времето. За температурите. Или, за финансовото състояние , като например: „Работиш ли?“ , „Къде?“ „Доволен ли си?“  Или за семейството: "Имате ли дете? Ходи ли на градина?" Бля бля, бля. Звучи отегчаващо, направо дразнещо като надран диск . Обаче не е културно да се говори за човек като индивид, за неговите духовни нужди. Не е естествено да се възприема човек, като ранимо, като уязвимо, като обичащо, или слабо същество. Той трябва да изтърпява всичко безропотно. Да се съгласява. Да се движи в клетките на общоприетото и очакваното. Да не се споменават чувства, като страх, объркване, омраза, любов. Нека се заемем с последното. Да потърсим обуславящата почва за любовта.  Причината. Макар, че обикновено тя е необяснима. Да видим какво се случва, ако на едни трима обикновени мъже, им се отвърне с любов. Да кажем, че тя през този век е опакована в блистер, така че няма да е грешно да си представим как трите сладки мъжлета от клетката изяждат хапченцата и изведнъж: о, чудо! Мускулите им се развиват със скоростта на светлината. Дебелата стомана на клетката се чупи под напора на избуялата им сила и изведнъж те са свободни! Искат още хапченца. Търсят любов, защото това е толкова дефицитно чувство, че скоро светът ще падне на коленете си, като треперещ, гангренясал, наркоман и ще започне да се гърчи в собствената си пяна и слуз – повтаряйки една единствена дума: Любов. Затова да надникнем зад счупената клетка...

 

       Какво блаженство е да си със старите си приятели в спа хотел, наказвайки властната си жена с безразличие – разкисваше мислите си Миро, докато топлата вода на басейна галеше силното му тяло. Той шареше с очи по френските прозорци, затиснати до шия с дебел мокър сняг и няколко елхички. Не искаше да мисли за вкъщи. Знаеше, че го очаква наказание, ако решеше да се прибере и все повече започваше да сравнява сключения брак, с някоя непоправима беля, която е направил преди пет години. За какво му беше съпруга вкъщи? Тя не оценяваше нито заемите, които той изтегли за ремонт и обзавеждане на жилището им, нито пък волското му търпение. Та кой уважаващ себе си мъж, връщайки се претрепан от работа, можеше да търпи, освирепялата  логорея, истериите , завършващи с рев, че е алкохолик, че не може да го понася, че ще се махне и ще я гледа от балкона, как бута бебешка количка, хванала под ръка, някой друг? "На Ася мъжа ѝ подари обици Сваровски, Стоян и Ела се върнаха от почивка от курорт в Испания! Ние никога нямаме пари, защото от мен ти е по-скъпа ракията"... и т.н и т.н. Стига толкова!

  Миро отпусна глава назад и с лежерен поглед приветства двете космати, бирени коремчета, които се връщаха от проучване и мятаха мехурчести погледи по пищните форми на татуираните жени на шезлонга. Димчо вървеше рамо до рамо с Вальо и изведнъж две странни мисли се изстреляха от главата му,  прелетяха над басейна като чайки и се удариха в стъклото. Защо Миро се съгласи на идеята му да търсят Минка? Дали пък и той не я харесваше? Чайките паднаха ранени. Не. Той е женен, правят опити с жена му да имат дете. Вальо пък е такъв добър тъпанар, че и да имаше някакви мераци към Минка, тя нямаше изобщо да му обърне внимание. Така че той отпада. Миро го гледаше настойчиво, когато Димчо заслиза по стълбите и заговори:

- Мацката от рецепцията каза, че освен този санаториум, има още два и също работят със здравната каса. Да не би нещо да сме объркали мястото?

- Не, вярвам. – отвърна Миро – Човекът каза Медика, нали? – погледна към Вальо, който в отговор поклати глава.

- Така каза. – повтори Димчо и седна на стълбите във водата.

После пак хвърли поглед към жената на шезлонга, но понеже ненадейно засече поглед с нея, побърза да премести поглед към пълните си с вода парашутни шорти, които беше купил от едно павилионче на центъра с турска стока. Вальо се облегна до Миро и изпъвайки крака, прозиращи през синкавата вода, добави:

- Братлета, това е все едно да търсим игла в купа сено.

- Не е игла, а Минка. – докачи се Димо и сложи ръце в балонестите си джобове - Да се опитаме да мислим като нея и ще я намерим, а? Дайте го малко по-ведро! Какво искат жените? Какво би искала Минка?

Вальо се почеса по голямата глава: 

- Като всички и тя ще излезе, че иска секс и пари! Пари и секс! Тоя явно още не ги е изхарчил и сега ще го цица. – отекна боботещия глас на Вальо.

- По-сложно е, братле, не е така. Не ми прилича на такава. – отвърна Миро. – Жените никога не искат само две неща.

- И сръбска музика. – добави отчаяно Димо.

- Не знам за жените, но на мен рязко ми се придряма. – премрежи очи Вальо. – Предлагам да направим една сауна и да се махаме от тук, утре съм на работа. Минка не е някоя будала. Ще се оправи и без нас.

- Ти махни будалата, не чу ли какво каза дядката в селото? – възропта Димчо и гласът му проехтя във въздуха. – Тоя според мен е изпляскал и Минка, ако не го е разбрала до сега, скоро ще го разбере. Представете си, че това скоро се окаже късно, а? Никога повече няма да я видим и после цял живот ще ни тежи на съвестта!

- По-тихо бе! – процеди през зъби Миро и погледна към новодошлата, която току-що развързваше връзката на халата си. Гърдите ѝ се показаха като узрели круши и замалко да се търкулнат от банските и да цопнат в басейна. Минка е сто пъти по-хубава от тази – помисли си Миро, прокарвайки ръка през черната мокра коса. – Братлета, аре към сауната!

Другите двама се съгласиха и с плискащ шум, отекващ в прозорците разляха водата от телата си. Три реда капчици закапчукаха към сауната. Оказа се, че в сауната са се настанили мъж и жена с разляла се жар в очите. Тримата се спряха пред вратата, поглеждайки ги с неудобство и, когато капчиците образуваха локвичка пред входа на сауната, Димчо тръгна към отсрещната врата. Над нея имаше надпис: Турска баня.

-  Елате първо да видим какво е в турската баня!

- Да видим, ама нищо се не види. – дръпна вратата Миро, а Вальо присви очи да различи нещо в мъгливото пространство. В кръглата гигантска тенджера се беше топнало голо теме и ако не се беше изкашляло, човек би си помислил, че няма никой.

- Едва се диша! – закашля се Вальо.

- Не е толкова зле. Вальо, внимавай да не седнеш върху човека! – предупреди го Димчо.

Човекът махна с ръка и каза нещо неопределено, за да сигнализира отново за присъствието си. Тримата се потопиха в кръг. Миро издаде блажен звук и се остави на парата да разкашка мозъка му. Тишината ги обхвана, проникна в ушните им раковини и преди да ги оглуши съвсем, човекът с голото теме проговори:

 - На лечение ли сте тук?

- Не, дойдохме малко да релаксираме. – отвърна Миро, като същински председател на тенджерата.

- Да се отърсим от стреса в града. – добави Димчо, като заместник председател.

- Ех, да бях като вас! Аз съм на лечение тук. Завиждам ви благородно!

- Като нас ли? За кое ни завиждаш? – учуди се Димчо, който за първи път чуваше някой да му завижда. И на кое по-точно? Стар ерген със стар сервиз за коли, дето от лежането под колите го болеше всяка костица, а от маслата и горивата лицето му приличаше на настъпана жаба. На това ли завиждаше? Педантичен бърборко, ако съществуваше такъв, това беше Димчо. Не беше и толкова грозен, но външността за избраната жена нямаше да е никак важна, ако успееше да я открие и тя го погледне с влюбени очи. За съжаление или не, белия кон на ергена теглеше след себе си тежка каляска с очаквания, които почти изцяло се отъждествяваха с качествата на безусловно отдадената му майка.

- За младостта говоря… – въздъхна човекът. - Лятото идвахме тук с жена ми и с децата, но тогава не беше като сега. Хората бяха по-други и времето беше по-друго…

Миро изкара водата от ухото си, заслуша се в разказа, който продължи с предприятието, в което се е пенсионирало голото теме, после с наследените болести и пенсията, която също звучеше като диагноза. Димчо погледна към Миро и се отпусна, не искаше да слуша чужди брътвежи. Той затвори очи, представяйки си сега неговата къща. През прозореца в градинката от снега надничаха кокичета, а вътре на печката, имаше тенджера с врял петел. Единият жълт крак на оскубания петел се подаваше над тенджерата, водата вреше, парата мъждеше в стаята и миришеше на дом. Капките вода жужаха на плочата. Димчо дремеше на леглото, но от време на време повдигаше клепач и със синьото си око следеше леките движения на жена си, която в парата още повече приличаше на видение, приближаваше стъпки към него, усмихваше му се. И той ѝ се усмихна. Сега майка му белеше картофите, а Минка, се навеждаше до печката, разравяше жарта и слагаше ново дърво.

- Има хора вътре. – Димчо сякаш чу гласа на Минка, но понеже му прозвуча твърде реален, отвори очи и видя как две сенки преминават от външния край на изпотеното стъкло.

- Ставайте! Те са! – изпляска с ръце във водата Миро.

Тримата мъже изведнъж изскочиха, както би изскочил,( ако беше жив) петела от тенджерата в мечтите на Димчо.

- Минка ли? – вече стояха пред вратата на турската баня, леко зашеметени от смяната на въздуха и наистина чуваха ехото на Минка.

- Там са. – посочи басейна Димчо. – Какво ще правим сега?

- Момент да помисля, елате насам. – бутна ги към стената Миро и се обърна с гръб към басейна.

-  Какво се прави в такива случаи по филмите? – повдигна вежди над професорското си теме Димчо.

- Не ми прилича на филм. – каза Вальо, докато надничаше през високото рамо на Миро.

- Тихо! Разконцентрирате ме. Тя е с ония побърканяк!

Миро прехвърляше вариантите, но всички разумни гласове му казваха да се омитат от тук. Ако беше сама, щеше да е друго. Но случая, като че ли не предразполагаше към срещи и приказки.

- Водата е страхотна, хайде ела! – дочу подканящият ѝ меден глас, като удар на гонг и тогава Миро не успя да устои да не се обърне. Беше обгърнала гърдите си със златисто горнище, усмихваше се на мустакатия профил, а онзи като че ли само това чакаше. Засили се с атлетичното си тяло и се гмурна с главата напред, като делфин.

- Тръгвайте, хайде! – Миро избута приятелите си напред и продължи през зъби, докато другите двама се въртяха като пумпали около него. – Помнете: Тук сме на релакс, Димчо е спечелил ваучер от сайт за запознанства, дамата не е дошла!

 

 

 

следва...

» следваща част...

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря Ви много, Иржи и Вени!
  • Много реалистично повествование, живи, естествени, органични диалози - сякаш не чета, а гледам кино! Благодаря за удоволствието, мила Силви!
  • Свърши еуфорията около празника ми и започвам да наваксвам с коментарите.Мисля си,Силве,как ти се раждат толкова идеи за истории,коя от коя по-интересни?!Ту ми се иска да не ги чета една по една сериите,а наведнъж,за да изпитам по-голямо удоволствие,а нямам търпение да чакам....а и много се натрупват и трябва да седя по цяла нощ да насмогна.И сега добре започваш....
  • Благодаря ти много, Гавраил!
  • Многопластов разказ който предполага интересно развитие с неочаквани сюжетни линии.Ще ги следвам с интерес.
  • Благодаря ти много, Марианче! Зарадва ме .
    Лия, Наде, благодаря Ви момичета ❤!
  • Благодаря ти, Владимир. Усмихна ме .
Предложения
: ??:??