Жегатa беше непоносима

Жегатa беше непоносима, но той не я усещаше. Не усещаше парещото слънце върху кожата си, не усещше, че рибата кълвеше… Беше застинал във времето. Погледът му беше празен и стъклен…

(В спомените му) … Очите му се спряха на отсрещния бряг, където лежеше някакво момиче, което не се виждаше особено добре, защото бе скрита под огромна сламена шапка и слънчеви очила.

-Момчета, отивам за още бира – каза той след като успя да откъсне очи от тялото й.

-Самуиле, вземи и нещо за ядене, че нещо не кълве и май май няма да ядем скоро… - каза Тони.

-Добре, братле. Идвам след малко – Самуил прекоси полукръга на язовира и тръгна към кафенето, пред което Тя лежеше на един шезлонг.

-Ще ми намажеш ли гърба, Кати – изчурулика момичето с огромната сламена шапка и подаде някаква тубичка на друго момиче, което беше захлупило лицето си със своята шапка. Сам погледна небрежно и се направи, че не ги е забелязал. Отиде на бара и поръча 6 бири и още толкова сандвичи. Барманът му каза да седне на някоя маса и като е готова поръчката ще го извика. Самуил с охота седна на една маса, от която имаше изглед към Нея. Гледаше я как се смее с приятелката й. До сега не беше виждал нещо толкова красиво като нея. Тялото й не беше идеално, дори малко пухкаво, но му харесваше.

-Братле! Рибата ти кълве от 2 часа, няма ли да я извадиш вече? – гласът на Тони го извади от унеса, в който бе изпаднал. И изведнъж осъзна, че Нея я няма, че просто си е спомнил първия път, в който я бе видял.

-Да… - успя да каже само и извади рибката, махна я от кукичката и я сложи в кофата. Тони го гледаше и четеше мъката в очите на Самуил. Познаваше го добре и знаеше, че се чувства така заради Нея… 

-Братле – Тони остави въдицата си, а Петър я взе, за да не се счупи… - Сам – той не се обръщаше… - САМУИЛЕ! – извика по-силно Тони – Самуиле, спри!!! – Самуил се закова на мястото си, обърна се и изгледа Тони кръвнишки.

-Братле, мразя някой да ме нарича така, откакто Тя… - Сам не можа да завърши изречението си.Сякаш нещо засядаше в гърлото му всеки път при спомена за Нея. Усещаше болка в гърдите. Беше съвсем здрав физически, но там, където трябваше да бъде сърцето му, сега зееше дупка...

-Знам братле! От както Тя си тръгна… - Тони видя как лицето на Самуил се намръщи, а очите му потънаха в още по-дълбоката болка на душата му.

-Тони, аз се махам от тука! Не мога, братле! Всяко място, където съм бил с нея …

-Искаш ли да дойда с тебе и да идем да се напием някъде по мъжки? – потупа го по рамото Тони.

-Не, братле! – бегла усмивка се появи на лицето на Сам. – Ще си ида у дома! Искам да остана сам.

-Сигурен ли си? – попита загрижен Тони.

-По-сигурен не съм бил от много време. – Самуил тръгна към колата си.

-Ще ти прибера такъмите – чу зад себе си гласа на Тони, но не се обърна, а само махна с ръка. Жегата беше ужасна! Качи се в джипа си и пусна радиото. Не го бе правил от както …. Тя си бе тръгнала. Тази мисъл го накара да потрепери от болка. Натисна копчето и от радиото не се чу нищо интересно. Само някакви новини. Боже, не знаеше какво се случва с собствената му родина оттогава… Усмихна се печално на тази мисъл и се заслуша. Не помнеше кога и как, но вече беше пред дома си. Паркира джипа пред просторния гараж.Качи се по стълбите и подмина майка си и чистачката.

-Какво му има на младия господин – попита загрижената Мария.

-Още страда по нея, Мария… - каза вяло Самуиловата майка.

-Горкото момче – каза старата жена… Сам беше вече в стаята си. Съблече потник си и го захвърли на пода, разкопча дънките си и ги захвърли на някъде без да проследява траекторията им. Пъхна се под душа и остави изцеляващото действие на водата да отмие болката му, но това просто не се случваше. Излезе от банята, загърнат с хавлията си през кръста, а с друга хавлия бършеше косата си. Метна се на леглото и захвърли хавлията в ръката си на някъде… Спомни си как я бе наранил с лъжите си! Как видя сълзите в очите й, а сега от неговите очи непослушно се опитаха да избият няколко сълзи… и успяха… Не бе усетил кога, но бе потънал в сън… За пръв път от много време не сънуваше нищо, може би, защото вече беше ужасно изморен … Изведнъж се стресна от плахото почукване на вратата, което се повтори, когато той не отговори. 

-Самуиле, момчето ми… Аз съм леля ти Мария – чу се плахия глас на старицата.

-Кажи, лельо Марийо – каза сънено Сам.

-Долу те чакат, слез бързо! – каза старата жена и Сам чу стъпките й, които се отдалечиха от врата на стаята му. Изправи се и видя, че е заспал само с хавлията върху себе си. Стана и тя падна на пода. Погледна се в огледалото и видя перфектното си тяло, като на мистичен бог… но за какво му беше то, ако не може Тя да е до него… Разтърси глава и прогони тази мисъл. Облече се и слезе долу. В хола го чакаше Тони.

-Здравей, братле – каза той и Тони се изправи, заобиколи двана и го прегърна.

-Братле идваш с мене – каза Тони и му се усмихна.

-Тони, честно… никъде не искам да ходя! Нямам настроение! – измърмори изпод нос Самуил.

-Самуиле, да ги нямаме тия! Идваш с мене, после даже ще ми благодариш.

-Брат… - простена Сам, но Тони вече го буташе към вратата.

-Самуиле, вярваш ли ми? – попита Тони, когато Сам се хвана за вратата.

-Вярвам ти – каза накрая Сам и се предаде. Завлачи крака пред Тони. Качиха се в колата и си сложиха коланите.

-Къде ме водиш? – попита след малко Сам.

-У нас – каза Тони и се усмихна.

-Какво ще правим у Вас? – гласът на Сам звучеше още по-отчаян.

-Ще вечеряме. – знаеше, че Самуил  няма да възрази на това, защото и преди го бяха правили, а и Самуил много  харесваше гозбите на леля Таня, готвачката на семейството на Тони. От радиото тихо звучеше някаква музика. Самуил гледаше разсеяно през прозореца. И двамата не казаха нищо през целия път. Скоро пристигнаха.

-Влизайте момчетата ми – зарадва им се леля Таня от вратата и започна да щипе бузите на Тони – Самуиле, сготвила съм любимите ти ястия. След малко масата е готова.

-Благодаря ти, лельо Таня – каза Самуил и й се усмихна вяло.

-Не увесвай нос, момчето ми! Човек никога не знае кога щастието ще почука пак на вратата му – тя погали Самуил по бузата и тръгна към кухнята.

-Братле, ела да погледаме телевизия, докато ни извикат на масата – Сам реши да не се муси повече и просто да се отпусне, да забрави за малко всичко… да забрави Нея. Седнаха пред телевизора и започнах да играят на някаква игра, да се смеят и да се бутат един друг.

-Братле, жаден съм – каза Самуил. Позвъни се на вратата.

-Самуиле, иди да отвориш, а аз ще донеса нещо за пиене, че да не притесняваме леля Таня.

-Добре – Сам се надигна и тръгна към вратата, на която отново се позвъни – ИДВАМ! – извика той. Отвори и в този миг замръзна на мястото си... . Пред него стоеше Тя и го гледаше със същата болка, която имаше в неговите очи. Постояха така няколко минути… Накрая Тя се престраши да проговори:

- Самуиле, няма ли да ме поканиш да вляза – когато чу името си, изречено от нейната уста се разтопи, а сърцето му заби лудешки.

-Влез – каза той и й направи път – Ако искаш ще си тръгна? – каза това макар избощо да не му се искаше! Единственото, за което копнееше е да я прегърне, да я целуне, да вдиша аромата на кожата й... да я усети близо до себе си.

-Не! – изпищя тя – Не си тръгвай! При теб съм дошла – сърцето му щеше да изскочи. Тя влезе на вътре, а той я последва.

-Чакай да кажа на Тони, че си тук и идвам – той тръгна към кухнята, но ръката й, която хвана неговата го накара да замръзне на място, а по цялото му тяло се разнесоха приятни тръпки.

-Самуиле, аз помолих Антон да те повика тук днес. Исках да те видя. – Самуил не вярваше на ушите си!

-Ти? – успя да каже шокиран.

-Да, Самуиле, АЗ! – натърти Тя – Макар да ме лъжеш и да ме нараняваш аз те обичам Самуиле! Не мога без теб!... Самуиле, прощавам ти! – След като чу тези думи той започна да диша сякаш отново. Тя се приближи до него и уви ръцете си около врата му. Той я притисна до себе си и от очите му потече една непослушна сълза…

-Анастасия… Аз… - прошебна Самуил.

-Шшшшшш….. – Анастасия го целуна.

-Обещавам ти, че вече никога няма да те лъжа! – Самуил знаеше, че наистина нямаше да го направи, защото бе лудо влюбен в Анастасия и не искаше да я изгуби отново. Не можеше да диша без нея! Никога преди не се беше чувствал така подвластен на някого, както на Анастасия. Държеше я в прегръдките си и я притискаше силно. Стояха така известно време. Чуваше се само дишането им и все още лудешкото биене на сърцето на Самуил.

-Сам… - прошепна Анастасия.

-Да? – каза той с дрезгав от вълнение глас.

-Искаш ли да вечеряме?

-Искам – през цялото време той не смееше да пусне ръката й, за да не се окаже тя мираж или сън...

 Заспаха сгушени на големия балдахин. Анастасия заспа сгушена в Самуил като бебе, а той не можеше да мигне, защото не искаше да се окаже, че сънува. Не бе разбрал кога се бе унесъл в сладка дрямка. Изведнъж се събуди и осъзна, че е сам.

-Анастасия? – извика уплашен.

-Тук съм – чу гласа й от кухнята и се запъти на там. Ризата му бе разкопчана, а панталоните му намачкани. Мина краткото разстояние почти тичайки. Влезе в кухнята, от където се чуваха смехове.

-Добро утро, момчето ми – каза леля Таня – направила съм Ви закуска. Идвай! – Самуил се усмихна и тръгна към масата, на която стоеше Анастасия, а на стола срешу нея Тони, който му се усмихваше доволно. Седна до нея и я целуна нежно.

-Добро утро и на теб – каза тя.

-Е… да имаш да ми казваш нещо – каза Тони шеговито и го замери с една салфетка.

-Да, братле – БЛАГОДАРЯ ТИ!

                                                                  Край