Винаги съм мразила самолетите. Не че не обичам да летя, ама не са ми сигурни някак си. Опънали лъскавите си стоманени туловища на пистата, отдалеч ми приличат на странни същества, които нямат търпение да напълнят търбусите си. Едно ей такова механизирано птиче ме погълна и мен на път за Лазурния бряг на Франция. Няма да крия, че през три часовия полет истерията ме беше стиснала за гърлото. Няма да крия и че прекалих с шампанското. На летището в Ница ме бе обхванало едно такова безтегловно състояние на летаргия, което принуди единствения мъж в групата да тътри куфара ми и мен самата към автобуса.
Освестих се някъде по вечерно време, за да потъна анонимно в светлините и глъчката на нощния град. Зяпах изпаднала в недоумение и цъках смаяно, отчитайки разликите между древна Никея и Родината. Групата се състоеше от 20 ремсистки, мои колежки, за които старинните крепости и акропола на върха бяха просто екстра към букета от магазини и казина на Лазурния бряг. За разлика от тях, аз и колегата зяпахме картата, с която се сдобихме още първия ден и обхождахме педантично набелязаните цели. Кривите улички на стария град всяка сутрин ни предоставяха маса сред площада, на която да изпием чаша cafe au lait, в компанията на цветните фасади на къщите около нас. Балконите им почти се допират така, че имаш чувството, че се движиш из омагьосани оранжеви, зелени, жълти, сини тунели... Багрите са толкова живи, че окото прелива неусетно в ириса си лилавото на бегонвила с розовото на стената. Изживявах силно всяка стъпка по паважа, по каменистия бряг, по асфалта на Promenade des anglais, под усмихнатото и безоблачно небе на Средиземноморието. Сърцето ми биеше щастливо, духът  -  умиротворен. Сигурна съм, че няма нещастни хора там. Не е възможно! И каквато съм кифла, все напирах да рева, провокирайки недоумението на колегата.
Не можах да оценя френската кухня обаче... Салатата от глухарчета така и не пасна на вкусовите ми рецептори. А стридите едва не ме доведоха до публичен резил с лигавото си и тръпчиво съдържание на мекотело. Преглътнах без да дъвча с целия им солен и миризлив вкус, докато колегата окуражаващо ме тупаше по рамото викайки:
- Гълтай Деска, гълтай! Цялото го глътни!
Мда, на това пътуване установих, че има закономерност между жените и мерките, теглилките...
1. Разбрах, че 200 грамовота патронка с водка на шефката, която свършваше някъде по обед, се подкрепя от литър и половинова посестрима, полегнала на дъното на чантата и. Следователно шефката се измерва в милилитри, които поддържат градуса на настроението и.
2. Разбрах, че за регионалния ни мениджър от Варна, размерът в сантиметри има решаващо значение по отношение избора с кого да избяга в Монте Карло.
3. Разбрах, че кубиците на черното Ферари в Кан изискват малокалибрена миньонка с висок енергиен заряд, а не потропваща една конска сила с увиснало чене.
4. Разбрах, че национална мерна единица в Швеция била тройката, за това и е предпочитана сред множеството блондинки в групата.
5. Разбрах, че определението часове и години за бабетките не важи в стремежа им да открият щастието.
Аз пък - отворената, млада, дива котка, се прибрах при любимия съпруг с три ленти снимки, запечатали красотата и изкушенията на лазурния бряг.