- Не ми е хубав животът. Ще се махна от тази кочина, и точка!

   - Къде искаш да отидеш, Йордане?

   - Където и да е. Ей, и Турция е близо. На стотина километра е от тук.

   - А там...Как ще ти викат там? Йозджан?

   - Що пък Йозджан?

   - Ами, защото са мюсюлмани. Все някак трябва да те наричат. Пък и малко националисти си падат...

   - Не съм се замислял над това. Ама по едно време, преди години си мислех, че щеше да е по- добре, ако ни бяха завладели отново.

   - А сега? Сега какво мислиш?

   - Не знам...Абе, Йордан съм си.

   - Тогава защо ти се въртят такива мисли из главата?

   - Заради сигурността. Само заради нея. Какво иска човек от живота, какво? Да живее в мир и да отгледа и изучи децата си. Достойни хора да станат, да успяват. Нищо повече... Поне аз друго не търся.

   Йордан отпи голям гълток от ракията си. 

Почти се надвиквахме в кръчмата досами магистралата, a кръшните тела на танцьорките се люшкаха волно в ритъма на кючека.

Захлупи лицето си и въздъхна:

- Не ме слушай какви глупости плямпам. Така са се вкопчили в ума ми едни мисли, че...

- Успокой се. - Кимнах му свойски.

- Йордан съм, ей! Ама, нямам сили вече.

- Имаш.

- Защо ни лъгаха толкова време?

- Кой те излъга?

- Кой, кой? Всички ни лъгаха. В честност да живеем. В идеали да вярваме...От добро семейство съм. Портрета на Левски стоеше над бюрото на баща ми.

- Както го каза, все едно Левски те е излъгал.

- Ти луд ли си? 

- Не съм луд. Само се питам защо ми ги наприказва глупостите в началото?

Йордан въздъхна, после впери в мен почти променения си от алкохола поглед:

- Защото в днешно време не знаеш кой кой е. Не е модерно да се говори за свобода и идеали. Смятат те за луд.

- Какво работиш?

- Автомонтьор съм. Казват, че съм добър. Търсят ме.

- Разбираш душата на машините...

- Може да се каже. Наздраве!

- Наздраве.

- Слушай!- Изкашля се новият ми познат. Не те знам кой си, само ти ми задаваш въпроси, аз не обичам да питам... Чувствам се така, сякаш знам отговорите... Но, който и да си, свестен човек ми изглеждаш.

 Кимнах с глава, а той продължи:

- Трудно се отпускам. На шут се правя понякога. Откак ми смъкнаха кожата от бой преди години станах предпазлив.

- Какво ти се случи?

- Виждаш ли, само ти питаш...На един протест стана. Не ми се говори за това. Не могат да смачкат всички ни. Няма сила на земята, която може да ни накара до един да пълзим.

- Прав си, друже. Преживявам това всеки ден.

Йордан въздъхна, после разтвори длан срещу лицето ми:

- Като споменахме Левски...На пръстите на една човешка ръка се броят личностите като него. В света... А ние очите си не можем да отворим, за да се борим за истините му.

- От къде знаеш това?

- Не бях силен по история в училище. Но,...нещо ми прищрака в един момент...Когато сестра ми замина за Америка...Та отпуших се да чета. До сега.

- Нали искаше да...

- Не се бъзикай с мен, човече.- Избърса устата си с опакото на дланта.- Аз съм Йордан и като Йордан ще си умра. Хай, наздраве! 

- Жив и здрав да си, приятелю.

- Ей, келнер!- Вдигна ръка над главата си.

После придърпа към себе си младока в униформа на заведението.

 Мушна в пазвата му столевка и натърти:

- Искам да ми пуснете " Йовано, Йованке"...Както я пее Джоко Росич.

Кимнах одобрително и почти невидимо, а Йордан продължи:

- Ние сме мекотели. Ако на времето на нас се бе паднала честта да спасяваме земята си, днес България нямаше да я има. 

- Не си далеч от истината.

- Да му се не види и живота. Омръзна ми от партии и псевдо патриоти. От продажници!

- И на мен ми е дошло до гуша!

- Хайде, опълчи се, де! - смигна ми някак укорително.

- "Сам воинът не е воин!"- една много мъдра жена го е казала. Маргарет Тачър.

- Да! Защото е имала свободата да говори истината! Свободата!

 "Йовано, Йованке"... Гласът на Джоко Росич превзе тесните стени на кръчмата. После излезе навън и се устреми към сърдитото нощно небе.

Йордан се обърна и затърси нещо в найлоновата торбичка, закачена на дръжката на стола му.

" Йовано, Йованке"!...

Извади нагънат на каре български флаг и се изправи. Развя го над главата си и изкрещя:

- Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата!...Ботев го е казал, не аз! Страхливци! Кючеци ще ми въртите! Продажници!

След секунди няколко едри мъже се втурнаха към него. Повалиха го, изтръгвайки знамето от ръцете му, а аз скочих към тях.

 Едно кроше почти завъртя главата ми на 180 градуса и паднах. После слепешката затърсих очилата си в краката на мъжете с мускули.

Йордане, Йордане! Малко по- луди от теб и повече свободни люде са ни нужни.

Странно е до къде може да те доведе едно свободно място в някоя кръчма...

 При някой толкова непознат, колкото и близък. 

Стоим и пишем обяснения в районното.

Като нарушители на обществения ред.

На обществения ред,... без общество...На някаква маса от хора, мислеща се за народ.

Не този на Левски... На някой друг, но не и неговия.

Почти не виждам пред себе си и продължавам да пиша глупости. Думи, в които не вярвам...

Йордан стои прав и дори не сяда на стола си. Държи на това първо да получи знамето си. Защото му е ценно. Много.

Вдигам невиждащ поглед и хвърлям химикалката.

Мамка му! Знам, че под схлупения таван на крайпътната опушена кръчма кючеците не спират да радват заблудените посетители.

Ех, Йовано, Йованке!