Не издържаше вече на този лигаво бебешки глас, идващ от туловището на голяма, твърде пълна жена. Жената, всъщност момичето, защото то беше едва на 15 години, беше чаканата и твърде обичана някога Соня. Сега Соня беше бреме за всички: майка й се разтреперваше в мига, в който я видеше да се събужда, сестра й - дете на майката от предишен брак, беше станала изобретателна и винаги намираше къде да ходи - на репетиция в Хора; на практика; ще чертая с една съученичка; имам да пиша тема по български, отивам при Дора да ми помогне... Бащата на Соня просто не я забелязваше. Престана да я забелязва в един противен юнски ден. С майка ù стояха пред Клиниката по неврология  и слушаха замаяни възрастния мъж с бяла престилка. Човекът ги засипа с лавина от думи. Двамата не разбираха нищо. Запомниха само, че е "отключила шизофрения, освен всичко останало и те вече не могат да помогнат". 

Понесоха Соня обратно към тяхното село, както се носи мъртвец, починал надалече. Нямаха роднини. Изправена като топола, на гарата чакаше голямата ù дъщеря.

- Мамо, какво казаха?

Всъщност ù беше все едно. Беше се уморила да се надява и предпочиташе просто да наглежда сестра си, без да кроят планове къде ще ходят, за какъв професор са чули, кой се излекувал с билки... Бяха ходили даже при Ванга, но така и не можаха да се вредят да влязат. 

- Ще се тегли, Дидо, това казаха. - майката омота здраво връвта около ръката на Соня и я помъкна по баира. Нямаше спасение вече, нямаше, даже Господ да слезеше от небето, не можеше да им помогне.

Сега този лигав глас, разлигавената ù уста, я караха да се гърчи от болка, за която нямаше име и да се пита колко още Господ ще я държи на тази земя, да гледа Соня. Умра ли, с нея е свършено, ще я тикнат в някой приют и там ще пукне като куче. А момичето ставаше агресивно само когато успееше да се изскубне от връвта. Иначе си стоеше на леглото, клатеше се сред собствените си нечистотии и повтаряше: Чучици  оцет; кака Дидка, кака Дорка; чучици с оцет, кака Дидка...

В скромния ù запас от думи имаше твърде малко смислени неща. Обикновено повтаряше нещо, чуто от телевизията или от домашните. Доскоро знаеше само "вампири, таласъми", сега беше сменила репертоара с "чушчици с оцет".

Някога разплутата и безумна Соня беше сладко русокосо дете, не спираше да бърбори и да се влачи след полите на майка си. Баща ù я обожаваше. Толкова много я обожаваше, че ги заведе на море - нещо нечувано в ония години, когато хората знаеха само да работят, да преизпълняват плана за петилетката и да се борят за орден "Червено знаме на труда". Отидоха във Варна. Още първия ден се тръшнаха на плажа и се пържиха, докато Соня започна да хленчи. Бащата я прегърна и се топнаха в морето. Беше началото на юни и водата беше още студена, през нощта Соня вдигна 40 градуса температура, получи гърч - и това беше всичко. Нататък следваха дългите години на плачове, вайкане и отчуждение, на пиянство и побои. Когато бащата спря да забелязва Соня, майката си отдъхна - сега поне щеше да престане да я бие, а това се случваше всеки път, щом заговореха за "онова проклето море, дето ни излезе през носа". Тогава ги пердашеше и двете, риташе жена си в бъбреците, а клетото създание неизменно получаваше юмруци в главата. Голямото момиче си стоеше в стаята, притихнало и почти бездиханно, защото знаеше много неща за тежката ръка на пастрока.

Отдавна у тях не идваше никой. Погнусени от непоносимата смрад в къщата, жените и мъжете от селото се страхуваха до смърт от виковете на Соня. Така съседките една по една престанаха да носят "курабийки на болното", "пилешка чорбица на болното", само се спираха до оградата и шепнеха: "Дай го някъде това дете, ма жено, отърви се от това тегло".  Майката знаеше, че няма да издържи дълго, но все отлагаше, отлагаше... как да го дадеш, къде да го дадеш, ще го уморят, ще му треснат една силна инжекция и ще кажат, че е умряло от сърдечна недостатъчност... и продължаваше да ходи всеки месец в града, домъкваше торби с етикети, щифтчета и пликове за лепене. Сядаше до единствената маса в къщата и нижеше, връзваше, лепеше... после пак нижеше. От кооперацията даваха по някой лев, лекарствата на Соня бяха все още безплатни и тя всяка сутрин си казваше: "Ох, още малко, да налепя тая поръчка пликове и отивам в Хасково да я дам в Дома". Знаеше, че няма да го направи, но така се тешеше всяка сутрин, когато привършваше шетнята и сядаше да работи. Под очите си имаше тъмни кръгове като на тежко болен човек. От постоянното дебнене да не изпусне навън лудото, ходеше приведена, с изпружен напред врат и лисича физиономия. Нямаше никакви радости, никакви малки удоволствия. Отдъхваше си едва когато упоената от лекарства Соня заспиваше. Наложеше ли се да излезе, момичето стоеше завързано с връвта за парапета на стълбището и тънтонеше: "Чучици оцет, кака Дидка, кака Дорка".  Селяните минаваха по отсрещния тротоар и тихо се кръстеха: "Да пази Господ!". След около година вече рядко се престрашаваха да минават по тяхната улица. Наоколо всичко беше потънало в пепелак, миризма на оборски тор и лепкава, подла тишина. Движеха се, работеха, готвеха, шетаха и се караха, но всъщност отдавна бяха престанали да живеят. Един от тях намираше забвение в алкохола, останалите се влачеха разбити и понякога голямата дъщеря се осмеляваше да прошепне: "Божичко, мамо, живеем като скотове, не се издържа вече". Тайно от майка си пушеше по две-три цигари на ден, беше опитвала ром с кола и много ù хареса - миришеше хубаво, не като у тях...

И един ден Соня просто се изгуби. Ей така, както си беше вързана за парапета. Майка й отиде в задния двор да нахрани кокошките и да насече дръвца за печката. Не помнеше колко се е бавила. Изпусна наръча с дърва, вършинките се разпиляха, а тя не можа даже да извика. По някакъв странен, почти невъзможен начин Соня се беше развързала и изчезнала като дим.

За половин час в селото се събра група, тръгнаха да обикалят околните баири, завираха се в плевни и сайванти, в бостански колиби и храсталаци. Милиционерите доведоха куче следотърсач и привечер я намериха. Лежеше в една канавка на километър от селото, съвсем близо до шосето. Повикаха линейка и зловещата новина обиколи селото - момичето било жестоко бито и изнасилено. Майката отиде в болницата, защото клетото й дете отказваше да яде и да пие. Овързана в ремъци, омотана в бинтове и превръзки,  Соня въртеше безумните си очи и повтаряше: "Вампири, таласъми, жъти буки"... кротваше се за няколко часа след една конска доза халоперидол и започваше отново зловещото си наричане.

Сега вече не можеше и дума да става да я настанят някъде. 

За два месеца следователи и дознатели не успяха да изкопчат нищо от момичето. Най-сетне ги оставиха на мира и лудото, майката и вечно пияният баща заживяха в привидно спокойствие. Голямата дъщеря се спаси - беше приета в общежитие в града и цъфтеше. Соня видимо се оживи, никой не знаеше какво от преживяното си спомняше и какво не, беше на нова фаза - имаше си нова мантра, която, примесена с лиги, сополи и лютивата миризма на урина, се носеше на вълни из къщата.

Дойде време в селото да се отчитат електричеството и водата, двамата инкасатори минаваха един след друг само за ден, селяните плащаха на ръка и повече не се главоболяха. Мъжът от Енергото, белезникав и мазен, с подли очи като на невестулка, се шмугна в двора безшумно. Вързана неизменно за парапета, Соня тихичко си припяваше новата мантра: "Жъти буки, тока, вампири, таласъми, жъти буки, тока". Изглеждаше невероятно спокойна, след като само преди месец се беше наложила с напоени в спирт памуци и беше опитала да се запали. Сега се клатеше около парапета, мяташе увития си в бинтове крак и изведнъж кресна със страшна сила: "Тока, тока, жъти буки...". Майката се показа на вратата, втурна се към детето си, което вече виеше и се мъчеше да се откопчи от връвта, и тогава видя обувките на инкасатора - контешки, някога скъпи и луксозни, сега  грозни като похотливата му муцуна. Инкасаторът, който пишеше тока и на когото плащаха тока. Тока. С жълти обувки.

И майчината ръка стовари с все сила ръжена върху плешивото му теме. Мазния се отърва от смъртта само благодарение на чевръсти съседи - имайки по рождение невероятната дарба да надушват от километър скандала и данданията, те се втурнаха да го спасяват от побеснялата жена. Синият милиционерски джип, наричан по времето на соца много сполучливо "катафалка" довтаса за броени минути. "Тока" беше тържествено натикан вътре, след голяма порция юмруци и ритници. Селяните, окуражени от мълчанието на униформите, също ритаха и налагаха - за броени секунди бяха разбрали, че Соня е разпознала насилника си и сега стовариха върху него цялата насъбрана от десетилетия злоба. Майката лашкаше с две ръце желязната портичка и виеше като вълчица: "Господ да те убие, чумата да те тръшне... в Ада да гориш дано... ръцете ти да изсъхнат.... месата ти да окапят, змии очите ти да изпият, дето си посегнал на това невинно дете!"

Соня лежеше на голата земя до стълбите, свита като зародиш. Беше огладняла и отново започна да припява: "Чучици оцет... кака Дидка, кака Дорка".