4.09.2019 г., 20:07 ч.

Жътва 

  Проза » Разкази
586 0 8
8 мин за четене

Едва се беше зазорило. Днес се бяха наканили да жънат последната, най-далечна нива. Повече от час път имаше до там. Ако не тръгнат навреме, току виж не успели да я довършат. А утре пак да отиват за малко... Едно ли ги чака и утре!
Бяха си приготвили всичко още вечерта. Оставаше само да впрегнат воловете. Янка провери багажа в колата и преди да потеглят, влезе в стаята да погледне малкия Василчо. Той оставаше в къщи. Свекървата щеше да го гледа днес. Взимаха го някой път с тях, но жегите напоследък бяха големи. Не е за тригодишно дете. Пък и на тази нива нямаше дърво, за да го настанят на сянка през дългия летен ден.
Василчо спеше кротко в общото легло, но тъй като и през нощта беше жега, бе извадил и разперил ръчички изпод литата черга, с която се завиваха. Янка ги прибра отново и се загледа в милите черти на лицето му. Навярно сънуваше нещо, защото клепачите му ту пърхаха като пеперуди, ту се успокояваха и усмивка цъфваше на устните му.

Хубав трябва да е сънят му... – прошепна си младата майка, наведе се, целуна го по челото и излезе от стаята, като притвори леко вратата.
Едва направи крачка, а нещо сякаш я потегли отново назад. Поиска ѝ се да го погледне още веднъж. Цял ден нямаше да го види.
Надникна, огледа пак детето и едва тогава решително затвори вратата и излезе на двора.

Янке, ама хайде, ще окъснеем! Какво прави толкова вътре? – обади се Георги, мъжът ѝ. Той беше впрегнал воловете, качил се в колата и нетърпеливо поглеждаше към нея.
Ще стигнем, Георге... Аз... при детето, че днес... Чак довечера ще се приберем.
Майка нали ще е с него! Тя си знае работата. Щом мен е отгледала и с детето ни ще се справи – усмихна се Георги.
Бе, така е, ама... най-добре ми е, като си е при мен – отговори тя, като се настаняваше до него в колата.
Скоро последните къщи останаха зад тях и поеха по черния път, който се виеше и постепенно набираше височина. Много  далече беше тая нива! Всяка година се заричаха да я оставят, но нямаха кой знае колко имот, та в последния момент отново я разораваха. Садяха картофи, царевица, а най-често жито. Каменисто място беше и се отблагодаряваше за положения труд само, когато се случеше дъждовна годината. Хванеше ли суша и семето едва успяваха да си приберат.
Когато слънцето се показа от изток, бяха  качили дългия и полегнал баир пред тях. А нивата бе долу, в подножието, но на обратната му страна. Лошо място беше. Пътят, лъкатушещ, за да се понамали стръмнината, продължаваше още двайсет-трийсет метра и стигаше до дълбоко дере. След това вървеше покрай него, вече по-равен.
Дерето, всъщност започваше оттук. То събираше няколко малки ровини и се отправяше към реката, която течеше на около километър по-надолу. През лятото на дъното му се сцеждаше вода, колкото да си налеят за пиене от някое кладенче и да утолят жаждата си воловете. Но завалеше ли дъжд, тук се събираха водите на околните дерета и се превръщаше в буен и страховит поток. Да не си на пътя му тогава!
Ето че стигнаха. Спряха в една съседна запустяла нива, близо до тяхното жито. Георги завъртя колата напряко на стръмнината, да не би да тръгне сама надолу, и изпрегна воловете. Покрай пътя беше израсла висока трева, та ги пусна да пасат свободно.
Янка опъна една черга на ритлите на колата за сянка. Нареди багажа под нея и бяха готови.

От кой край, Георге, да започнем? – така все питаше тя, а той всеки път отговаряше едно и също:
От който кажеш, Янке... На мен ми е все едно!
Нека да е отгоре надолу. Да ни върви като по вода! – засмя се тя.
А, недей да говориш за вода, Янке! Днес дъжд не ни трябва.
Прав си, ама нали така се казва... Хайде! С Бога напред!
Прекръстиха се и захванаха. Сутрешната ведрина не беше отминала, та им спореше. Жънеха заедно, един до друг. Георги можеше и по-бързо, но нарочно я изчакваше, а често се пресягаше и пред нея, за да я облекчи. Така, като си бяха заедно и работата изглеждаше по-лека. Сякаш си преливаха сили от единия на другия, а и приказката вървеше.
Залисани в работата, не усетиха кога слънцето стигна над тях. Огнените му лъчи безпощадно се изсипваха над земята и изцеждаха постепенно силите на всяко живо същество. Дори тревата, която пасяха воловете, се умърлуши и те се упътиха към дерето, за да утолят жаждата си.
Двамата жътвари все по-често пребърсваха чело от потеклата пот, но нали бяха млади и здрави, не се предаваха още. Нивата едва беше преполовена... В един момент Георги забеляза, че невестата му започна да изнемогва и предложи обедна почивка. Оставиха сърповете там, където бяха стигнали и поеха към колата.
Едва тогава забелязаха на хоризонта големият тъмен облак. Той се надигаше от запад, пълзеше по далечните ридове и постепенно засенчваше все нови и нови територии.
Спогледаха се. Не един и два пъти подобни облаци причиняваха големи беди. За кратко време през лятото се е случвало да дойде, да изсипе тежкия си товар от дъжд и град за час-два и да се загуби след това към високите върхове на Рила. След себе си оставяше унищожена от градушката реколта и придошли води, които помитаха всичко по пътя си.

Георге, ще вали! – изказа Янка общата тревожна мисъл, която премина през главите им.
Ха, дано  отминe към планината! Колко пъти така... – опита се да я успокои той, но сам не беше спокоен.
Я, ти намери воловете и ги докарай насам, че са се спуснали в дерето, а аз да наредя яденето.
Бива, Янке... Сега се връщам – кимна с глава Георги и забърза надолу.
Янка се упъти към колата с опънатото чергило, намери постоплената стомна с вода, отпи от нея, изми ръцете си и наплиска зачервеното си от жегата лице. А после започна да изважда от кошницата, каквото беше приготвила за ядене.
Георги огледа дерето, докъдето беше право, но не видя воловете. По-надолу, край него, бяха израсли стари, вече изкорубени върби, които хвърляха широка сянка наоколо. Предположи, че там са се скрили и продължи. Ха тука, ха там... намери ги почти до реката. Полегнали под дебела сянка, кротко преживяха. Подвикна им да стават, ала те само обърнаха глави, гледайки го учудено. Плесна ги по гърбовете с длан, пак ги подкани... не! Надигнаха се, едва когато отчупи жилава пръчка от надвесилата се върба и шибна единия по задницата. Мързеливо и безкрайно бавно поеха нагоре. Георги нетърпеливо ги подканваше с пръчка в ръка и с тревога следеше надвесилия се вече облак.
В далечината проблесна светкавица, а след няколко мига се разнесе дълбок тътен. Последваха втора, трета... Внезапно мощен вихър помете всичко по-леко наоколо и напълни с прахоляк очите му. Заваля на едри капки, предвещаващи голям дъжд. И наистина, веднага след това, сякаш се изля огромен котел с вода върху земята! Само няколко минути бяха нужни, за да потекат безброй вади от стръмнините наоколо.
Воловете се стегнаха и ускориха ход, но това не задоволи младия мъж
изостави ги и хукна сам нагоре.
Дъждът и шибащият вятър набираха все повече сили. Скоро първите вадички се превърнаха в буйни потоци, които подкопаваха и повличаха малки и по-големи камъни по пътя си. Докато ги избягваше и прескачаше, тревожна мисъл проряза съзнанието му. Дали ще издържи колата на този напън от вятър и вода? Дали ще успее да намери Янка безопасно място?
Отдалече още видя колата там, където я остави, но вятърът бе отвял чергилото. Ала не за него сега мислеше той. Къде е Янка?
Видя я преди да стигне края на дерето. Сгушила се под колата, опитваше се да се скрие поне малко от дъжда. Но това беше невъзможно, защото вятърът го караше да се сипе от всички посоки. Край нея и под нея течеше буйна, кална и червеникава вода, от която не можеше да се избяга. Георги въздъхна облекчено и вече кроеше план да се качат горе, на високо, но безопасно място, когато видя грамадния камък. Водата го беше подровила и той се търкаляше все по-бързо надолу. Изтръпна! Така, както беше тръгнал, право в колата отиваше!

Бягай, Янке! Бягай от колата! – отчаяно крещеше той.
Янка го чу, ала докато осмисли думите му, камъкът връхлетя в предния колесник. Това бе достатъчно, за да изгуби опора и без това, едва крепящата се кола.  Завъртя се от удара, катурна се и се понесе надолу, повличайки със задните колела жената под нея.
Писък и грохот се сляха в едно...
Георги беше на самия бряг на дерето. И все пак имаше време да избяга встрани … ако Янка беше в безопасност... Видя влачещото ѝ се тяло между колелата и се опита да я хване за дрехите, но стърчаща част от колата го удари, загуби опора и всички полетяха надолу, откъдето нямаше спасение...
Намериха ги едва на другия ден. Надолу... по реката... заплели се в гъстия ракитак.

© Кирил Тенджов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • brinne (Мариана Бусарова) От началото на съществуването си, та до днес, човекът е безсилен пред природните стихии. Най-лошото е, че и сам ги предизвиква - тема актуална в нашето време, но не е водеща в този разказ. Благодаря ви, че прочетохте и взехте отношение!
  • Благодаря ти, batchvarov(Дон Бъч)!. Посочваш положителни качества на разказа ми, които са много, много важни и за мен. Хубава вечер!
  • Силата на природата надвива дори силата на обичта. Стегнат стил, с добри описания и без неуместна повествователна разточителност.
  • Така е, DPP (SMooth). Благодаря ти!
  • Разлютена природа и вода нищо не ги спира Хареса ми.
  • Тъжна е тази история, di_t и ИнаКалина. Сюжетът е от по-ранни времена, но и днес човекът е безсилен пред природните стихии. А виждаме, че светът е все повече застрашен. Но това е друга тема... Благодаря ви, че прочетохте разказа ми!
  • Много тъжна история
  • Прочвуча ми като тъжна хроника последния ред. Човешкото безсилие пред природната стихия.
Предложения
: ??:??