Кафене Рим
Кафене Рим бе тихо кафене, което се поместаваше в стара дървена сграда на улица в центъра на града. Беше уютно под „Глобуса“ - частта от кафенето, покрита със стъклен таван. Единствено, не ми харесваше тълпата, която се събираше там. Всички онези млади професионалисти, облечени в костюми, сякаш облечени в броня, която дори и да исках да пробия в разговор, не можех. Идваха да говорят помежду си за бизнес, къщи и скъпи коли. Честно-казано бяха ми отвратителни.
Както и да е, атмосферата на кафенето ми харесваше; макар и малко кичозна, тя все пак бе благоприятна за размисъл.
В понеделник вечер седях в задната част на кафенето под Глобуса, четейки книга. Изведнъж до мен се приближи мъж с чаша червено вино, наполовина празна, наполовина пълна (в зависимост от това как гледате на това, разбирате). Тревожното му лице и треперещите ръце привлякоха вниманието ми. Приличаше на Бен Стилър в лицето, но с очила и огнени очи зад очилата, горящи от някаква лична, дива страст, лесна за откриване, но трудна за разбиране. Мъжът дойде при мен и каза с приглушен глас, изпълнен със силни чувства:
- По случайност, господине, да имате запалка?
- Пушенето е вредно за Вас - казах аз назидателно, макар че нямах нищо против да му дам запалка, дори ако възнамеряваше да я използва, за да запали цигара.
- Не пуша - каза мъжът леко раздразнен. - Запалката е за един мой малък експеримент - после завъртя очи и се огледа за луксозното кафе, сякаш се страхуваше да бъде чут. Като че говорихме за някаква тайна, и само аз бях избран да бъда включен. Веднага след като си го помислих разбрах, че, разбира се, мисълта ми бе абсурдна. Бръкнах в джоба си.
- Ето, вземете я. По-добре, запазете я. Вече няма да имам нужда от нея - рекох, сигурен, че съм свършил с пушенето веднъж завинаги. Мъжът щастливо сграбчи запалката и изчезна някъде, без дори да ми благодари. Преди да си тръгне и да се изгуби в тълпата, аз го видях да се усмихва, така че помислих, че съм направил някого щастлив и това винаги доставя задоволство у човек. Добро дело, направено за деня, помислих си.
След като мъжът си тръгна, скоро забравих за него. Върнах се да чета книгата си, отпивах от бирата си и ядях тортата си в малко кичозната атмосфера на кафенето. А лунните лъчи се процеждаха през стъкления таван и падаха върху замисленото ми, сериозно, несъмнено своеобразно лице.
Докато очите ми минаваха по редовете и мислите ми бавно се въртяха в главата ми, чух глъч някъде напред, при тоалетната. Чух ужасен женски глас, да крещи: „Пожар!” И наистина замириса на дим.
Хората се втурнаха към изхода, бутаха се всеки да е пръв. Последвах тълпата.
На пожарният камион му трябваха десетина минути, за да дойде и това беше твърде дълго. Старата, суха дървена сграда се запали бързо и скоро беше погълната от пламъци. Кафене Рим умираше със съскане и трясък на счупено стъкло. Огнен език се издигна, за да оближе нощното небе и цялата сграда се срути под тежестта му. От лявата ми страна някой започна да пее "Пушек над водата" на Дийп Пърпъл.
Представлението бе свършило за мен и аз се обърнах да си вървя. В този момент забелязах в тълпата - или може би само си представях? Не бях съвсем сигурен. Трудно беше да се види в тъмнината, след като се бях взирал в жълтите и червени пламъци, но може би бе той – моят познат, „Бен Стилър“. Експериментът му се беше оказал успешен. Очевидно за него нощта протичаше добре.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роско Цолов Всички права запазени
Не знам защо историята за пироман ми се стори интересна, но може би е заради това, че едно такова пош кафене, толкова бързо може да си отиде.
