Кафене Рим бе тихо кафене, което се поместаваше в стара дървена сграда на улица в центъра на града. Беше уютно под „Глобуса“ - частта от кафенето, покрита със стъклен таван. Единствено, не ми харесваше тълпата, която се събираше там. Всички онези млади професионалисти, облечени в костюми, сякаш облечени в броня, която дори и да исках да пробия в разговор, не можех. Идваха да говорят помежду си за бизнес, къщи и скъпи коли. Честно-казано бяха ми отвратителни.

Както и да е, атмосферата на кафенето ми харесваше; макар и малко кичозна, тя все пак бе благоприятна за размисъл.

В понеделник вечер седях в задната част на кафенето под Глобуса, четейки книга. Изведнъж до мен се приближи мъж с чаша червено вино, наполовина празна, наполовина пълна (в зависимост от това как гледате на това, разбирате). Тревожното му лице и треперещите ръце привлякоха вниманието ми. Приличаше на Бен Стилър в лицето, но с очила и огнени очи зад очилата, горящи от някаква лична, дива страст, лесна за откриване, но трудна за разбиране. Мъжът дойде при мен и каза с приглушен глас, изпълнен със силни чувства:

- По случайност, господине, да имате запалка?

- Пушенето е вредно за Вас - казах аз назидателно, макар че нямах нищо против да му дам запалка, дори ако възнамеряваше да я използва, за да запали цигара.

- Не пуша - каза мъжът леко раздразнен. - Запалката е за един мой малък експеримент - после завъртя очи и се огледа за луксозното кафе, сякаш се страхуваше да бъде чут. Като че говорихме за някаква тайна, и само аз бях избран да бъда включен. Веднага след като си го помислих разбрах, че, разбира се, мисълта ми бе абсурдна. Бръкнах в джоба си.

- Ето, вземете я. По-добре, запазете я. Вече няма да имам нужда от нея - рекох, сигурен, че съм свършил с пушенето веднъж завинаги. Мъжът щастливо сграбчи запалката и изчезна някъде, без дори да ми благодари. Преди да си тръгне и да се изгуби в тълпата, аз го видях да се усмихва, така че помислих, че съм направил някого щастлив и това винаги доставя задоволство у човек. Добро дело, направено за деня, помислих си.

След като мъжът си тръгна, скоро забравих за него. Върнах се да чета книгата си, отпивах от бирата си и ядях тортата си в малко кичозната атмосфера на кафенето. А лунните лъчи се процеждаха през стъкления таван и падаха върху замисленото ми, сериозно, несъмнено своеобразно лице.

Докато очите ми минаваха по редовете и мислите ми бавно се въртяха в главата ми, чух глъч някъде напред, при тоалетната. Чух ужасен женски глас, да крещи: „Пожар!” И наистина замириса на дим.

Хората се втурнаха към изхода, бутаха се всеки да е пръв. Последвах тълпата.

На пожарният камион му трябваха десетина минути, за да дойде и това беше твърде дълго. Старата, суха дървена сграда се запали бързо и скоро беше погълната от пламъци. Кафене Рим умираше със съскане и трясък на счупено стъкло. Огнен език се издигна, за да оближе нощното небе и цялата сграда се срути под тежестта му. От лявата ми страна някой започна да пее "Пушек над водата" на Дийп Пърпъл.

Представлението бе свършило за мен и аз се обърнах да си вървя. В този момент забелязах в тълпата - или може би само си представях? Не бях съвсем сигурен. Трудно беше да се види в тъмнината, след като се бях взирал в жълтите и червени пламъци, но може би бе той – моят познат, „Бен Стилър“. Експериментът му се беше оказал успешен. Очевидно за него нощта протичаше добре.