Причината за всичко беше Джаза. Не музиката, а Росен, когото всички наричаха Джаза, най-вероятно заради щурите му изпълнения. Все пак кой знае... може и заради музиката да беше, но неоспоримите факти ме навеждаха на мисълта, че ще да е заради невероятните щуротии, в които непрекъснато се забъркваше. С Джаза си станахме близки по един, според някои невероятен, а според други - твърде банален начин... Като запален любител на забавленията и купона, ме мерна една вечер в нашумялата напоследък дискотека и за разнообразяване на самата свалка (а че ще ме сваля бил решил твърдо) се хванали на бас с приятелчето си кой ще успее да ме свали пръв. По онова време бях абсолютно нахакано и надъхано маце, мадама от класа, и то не каква да е, а джазова... до безобразие... Горкия Джаз... тогава още не знаеше това, а когато разкри истината, беше вече късно...
Та, с приятеля си изобретили следната тактика - черпят ме и двамата едновременно и от което питие пия първо, той атакува. За мен не беше новост да ме черпят, така че когато сервитьорката се приближи с въпроса какво ще пия, просто й отвърнах безразлично:
- Амии... чакай да си помисля днес какво да е... Нещо лекичко, да не изпушвам много... Айде, от мен да мине - пина колада...
След секунда на масата пред мен се озоваха две високи чаши, всяка от тях със сламка, а съдейки по съдържанието - едната с шоколадова, а другата с кокосова пина-колада... Брех, че се хвърлих в размисъл... Пина колада с разредител... пина колада... Ама... нали ме черпят... И все пак любопитството в мен надделя:
- Маце, кой се набута толкоз бе? - а сервитьорката с поглед ми посочи двамата, облегнати на едната колона и следящи всяко мое движение, да не пропуснат от коя чаша ще пия първо. Аз, естествено, не подозирах за интригата, но пред възможността да пия едната като разредител към другата, избрах просто да ги смеся и вместо да преливам от чаша в чаша, ги събрах и отпих едновременно от двете сламки.
- Ааааа... Неее... Жестоко... Яка мацка... Ами сега... И двамата ли?... - от откъслечните реплики и последвалия ги смях някак си разбрах, че става въпрос за мен, а стане ли въпрос за мен, не мога да си трая. Ама хич. Затова грабнах си двете чашки и запраших към развълнуваните момци, които като ме видяха да приближавам, отвориха учудено усти, очи... и кой знае - май се спогледаха от страх да не ги бия или нещо друго...
- Какво става сега, какъв е проблема? - попитах мило, но със стаена заплаха в погледа, като не пропусках да държа застрашително чашите.
- Ами... ние... такова... ами... - хъката-мъката с участието и на двамата разбрах накрая какъв е бил този панаир, от което, между другото, ми стана някак приятно. До края на вечерта си бяхме като първи дружки и с двамата, но все пак... Е, и аз съм човек - пристрастията ми наклониха естествено към Джаза. Не беше особено привлекателен, поне не в общоприетия смисъл, но пък толкова весел, забавен и купонджия, че нямаше начин да не ми стане симпатичен... Пък и друго да ви призная - падам си леко по лошите момчета, по нестандартните мъже... просто видя ли такъв и моментално си падам... какво да се правя - женска слабост... А Джаза определено имаше "онова" излъчване...
Когато ме попита дали ще се срещнем на другия ден, както може би предполагате, отговорът беше утвърдителен. А как иначе. Но това, което аз не предполагах, е каква изненада ми е приготвил любителят на щурите изпълнения и най-големият отличник в лудориите, с гръмкото прозвище Джаза. 
Никога, ама никога дотогава не бях карала кола. Бях се возила, естествено, но от пътни знаци, шофиране, педали, съединители и така нататък - грам понятие си нямах. Джаза пристигна на срещата с чисто новата си, червена лада, отвори ми вратата на шофьорското място и тържествено ме покани:
- Заповядай.
- Ама... аз... как така?... Ми не мога да карам... - как успях и това да кажа, като от учудване ченето ми беше виснало и единственото, което ми се въртеше в главата, беше едно голямо безкрайно "ЪЪЪЪъъъъ..." Никой досега не ме беше провокирал така, достатъчно за другите бе да ме возят и красят предната си седалка, а ако се разгорещим - да се вихрим по задната, но... това тук ми се случваше за първи път...
- Абе, качвай се, бе... Няма цял ден да стоим тук! Голяма работа като не можеш - ще те научим!
- Добре де, ама да видим как ще стане това! - поокопитих се малко и се засилих да сядам. - А ти няма ли да станеш?
- Ееее, това да не ти е учебна кола? Нали трябва да те науча кой педал за какво е и да те контролирам?
Без повече обяснения се настаних удобно във него, по-точно между краката му, едва се побирахме, но ми стана едно такова топло, задушевно... все едно сме си близки от години...
- Гледай сега - това отляво е съединител, а отдясно са газта и спирачката... Лостът за скоростите е ето тук, превключват се ето така - първа, после втора, трета... до четвърта едва ли ще стигнем, а и задната май няма да трябва... Разбра ли?
- Ъъъъ - ама това момче как смята,  разсъждавам ли, потънала в обятията му и галена по врата от дъха му???
- Само ми кажи кой ми беше левия крак и... няма проблеми... май разбрах...
Разбрах, разбрах, ама нищо не разбрах... или той не обясняваше както трябва, или аз не бях в състояние да възприема нищо, потънала в прегръдките му. Лявата му ръка се плъзна по крака ми, а от това на мен ми стана още по-задушевно и някак изпразни съвсем главата ми от последните мисли... През това време той продължаваше да ми говори, а аз като в просъница чувах нещо подобно:
- Това ти е левия, а това десния... С десния ще трябва да се оправяш и с газта и със спирачките, гледай само да не объркаш педалите. Но няма страшно - нали съм зад теб, ще ги натискам ако се наложи. Тръгваме ли?
Сигурно поклатих глава в несъгласие, но той го възприе като явна готовност и сръчно ми нагласи лоста, притисна крака ми към съединителя и някак си, с неколкократни задавяния на двигателя успяхме да потеглим дружно. Основно вниманието ми беше заето с това, да ми стигне улицата. Стисках волана и се стараех да не се прегърнем с първото срещнато дърво или уличен стълб, а Джаза умело успяваше да мести с вкочанената ми от страх ръка скоростния лост. Летяхме по тесните калдъръмени улички с двайсет километра в час, но на мен ми се струваше, че съм пилот от Формула 1. Даже за частици от секундата съжалих горчиво, че съм се съгласила на подобен експеримент и в същите тези частици от секундата разбрах именно защо го наричат Джаза - ами майстор си беше да шашардисва хората... Така ме хвърли в оркестъра, че забравих на среща ли съм, на писта ли съм, ще излитам ли или ще кацам... От време на време го чувах как вика, прегърнал ме здраво с две ръце: "Внимавай! Мина на една мисъл разстояние от съседната кола!" или "Лоста! Лоста!!! Съединител! Сменяй скоростите - ще ми изпуши двигателя!!!"
След продължително каране по улиците, нещата явно се поуспокоиха, а движенията ни от нервни и напрегнати ставаха все по-невинно еротични, непресторено откровени, докато установих, че ми е безкрайно приятно да шофирам така - гушната от този приятен и нестандартен мъж, притисната в него, седнала почти в скута му... Чувствата ни явно бяха взаимни, защото усетих промяната както в гласа му - ставаше все по-нежен и приглушен, дъха му - по-горещ и по-горещ, галещ врата ми, ръцете му докосваха уж неволно, но нежно всяка част от тялото ми, а в гърба си усещах нещо твърдо и нарастващо, което постепенно придоби формата и големината на лоста, с който така и не можех да се справя... Навън беше започнало да притъмнява и когато чух Джаза да ми предлага да спрем някъде, с радост се съгласих и започнах да се оглеждам за място за паркиране. Спрях, а той, вече откровено гушнал ме и целуващ всяка извивка на врата, ми прошепна:
- Лоста... Изключи лоста и дръпни ръчната...
- Този лост ли? - пъхнах ръката си зад гърба и хванах твърдия лост, който отдавна ме подпираше неудобно в гърба.
- Ооо, да... и този също... -  с бързо опитно движение постави всички лостове и спирачки на мястото им, според тънкостите на шофьорското изкуство, а аз още по-бързо и опитно в това време бях успяла да се преобърна ловко и да застана с лице към него... Това, което последва... хм, знам, че за повечето е "Майко мила!?!", имайки предвид, че бяхме насред улицата, все още не беше станало непрогледно тъмно и случайно минаващите оставаха втрещени от ставащото в колата и то на шофьорската седалка, но... Събралото се напрежение от шофирането, експлозивната, непосредствена близост на телата ни, всички онези волни и неволни, едва прикрито еротични докосвания, бяха запалили такъв пожар у двама ни, че трябваше много бързо и спешно да бъде потушен с всички възможни средства... Все пак това беше Джаза с неповторимите си изпълнения, а аз... аз бях два пъти по-голяма изпълнителка и от него...
Ако някога сте правили нещо подобно на шофьорската седалка и ви се е разминало без инциденти, то ви съветвам никога повече да не повтаряте... Това, което последва, граничи с преживяванията от филмите на ужаса, по-откровен хорор, здраве му кажи... Така се бяхме задълбочили, вглъбили и отдали на потушаването на ненаситния си пожар, че в едно с унищожителната, разтърсваща сетивата и телата ни кулминация, се чу ужасен трясък на ламарина в ламарина и двамата полетяхме към предното стъкло... Естествено, по-голямата част от нараняванията понесох аз, заради необичайната поза, която бях заела, но поне смекчих удара за Джаза, а той с невярващ и определено безумен поглед ме гледаше и питаше единствено:
- Какво... Какво... стана???
След като се уверих, че съм цяла и усещането, че съм натрошена е измамно, му отговорих първото, което ми хрумна...
- Ами... Стана тя, каквато стана...
По време на смъкване на напрежението ни, така се бях развихрила, а и заради неудобната позиция, усещах, че бутам лостове, ръчки и педали... но в такива моменти кой ти обръща внимание на подробности? Незнайно как съм освободила ръчната спирачка и колата бавно, но сигурно, докато ние бяхме в екстаз, неподозирайки нищо, се е задвижила по нанадолнището и се заби в почти любовна прегръдка в паркираната пред нас кола...
Джаза повече не ми се обади... Явно не успя да преодолее мъката си по ремонта на скъпоценния автомобил. Дори вълнуващото ни преживяване не успя да компенсира материалната му загуба. Или просто не беше чак толкова джазов, както всички си мислеха... Но факт бе, че аз дълго време след това сънувах как шофирам, волна като птица и усещането от това не изчезна от съзнанието ми, докато не се записах на шофьорски курсове...
А за това, как двамата инструктори се скараха и стигнаха почти до бой кой от тях да ме вземе в групата си, как взех успешно изпита на полигона с вдигната ръчна спирачка, как изпитващия на два пъти губи фуражката си, докато си взимах изпита на градско и колко пъти завивах наляво, когато ми кажеха надясно... ще ви разказвам друг път...
Важното е, че Джаза беше истинската причина за това, да поискам да стана любител шофьор. Какъвто и станах...