Глава осма – за бързореките

Та, въздъхнах аз. Ония като се поогледаха, рекоха по едно: „То няма смисъл…” и излязоха. Закачих вратата. Седнах, сипах си от онова малкото шишенце, дето го сменям на три дни. Гаврътнах като сахарски пясък първи сняг. Добре, че съм мълчалив и кротък, та и този път ми се размина.

Не съм като наш Кольо. А бързорек човек е наш Кольо, думите му излитат точно десет секунди, преди зъбите му предупредително да хлопнат. Е, свикна вече - кога скандал ще отнесе, кога гневен поглед и закани, кога ще успее някого на място в ъгъла да постави. Не се сдържал, например, веднъж в извънградския автобус. Дала му билет кондукторката - както той ни я описа, нещо като кръстоска  между Годзила и Кинг Конг – но забравила рестото от някакво си левче. И Кольо попитал:

- А рестото, девойче?

На което тя рязко скръцнала:

- Не съм девойче!

- Е честито, най-после! - благо се усмихнал той - А рестото?

И се прибрал пеша, защото го свалили насред пътя. Ама не миряса. Все намира кому какво да каже.

Веднъж дойде на село някакъв художник. И Кольо му вика:

- Момче, я ме  нарисувай в героична поза!

- С пушка на нож ли? – пита оня.

- Не! На маса, пред мен чаша с ракия и аз героично я отблъсквам!

Иначе е честен и почтен съпруг. Но все се карат с кака Радка. Викаме му:

- Отстъпи й, Коле, като по-умен и отстъпи!

А той:

- Не съм толкова глупав, че да отстъпвам като по-умен!

Само дето не обича да гледа мачове в компанията ни. Та дори по телевизията. Вика:

- И в двора ми да играят – няма да изляза!

- Защо бе, Коле – казваме му  – Че ти беше футболист, що голове вкара навремето, пък и сега поритваш чат-пат...

- Това е друго – отговаря той. – Да си поиграя, да вкарам гол – друго е. А да се кефиш, че някой някому е вкарал гол и ти го гледаш… Все едно да изживяваш същата ситуация при  порнофилм. Предпочитам сам да вкарвам...