Калин и Калина
"Ей, Калина чудесно е! С удоволствие прочетох любовното ти стихче. Много е хубаво, Кали...много!"
"Благодаря. Радвам се, че ти е харесало". - написа му тя.
Усмихваше се зад монитора, макар че той не го знаеше. А може би се досещаше.
"Винаги ми е приятно, когато посетя твоята страничка. Ето даде ми добра идея."
"Наистина, ли? Ще те посетя и аз, за да видя какво ти е хрумнало. Може да е по-хубаво от моето. Поздрави, Калине!" отговори му тя.
После изключи бързо компютъра. Щеше да излиза на разходка с дъщеря си.
- Мамо, може ли да си обуя червените обувки? Много ги обичам.
- Да, може разбира се. Защо ме питаш? - отговори разсеяно на детето.
По лицето й все още грееше щастлива усмивка.
След около час в близката сладкарница, те се отправиха към парка. Имаха си традиционен маршрут, най-напред пастичка, после на люлките.
Времето беше прекрасно и момиченцето се заигра. Тя посегна да запали цигара. Случайно забеляза как непознато момче се затича към дъщеря й. Докато извади от джоба си запалка дочу пронизителен писък. Хлапето я беше блъснало на земята и самодоволно се наместваше на люлката.
Тя скочи ужасена и се затича. Вдигна я от цимента, но се изправи преобразена. В очите й беше лумнал необуздания гняв на разярена лъвица защитаваща своята рожба.
Прегърна дъщеря си, а после се разкрещя на момчето:
- Не те ли е срам? Не виждаш ли, че е по-малка от теб? Можеше да я убиеш!
- Еее недейте пресилва нещата, госпожо. Нищо лошо не е станало.
Внезапно до не я застана привлекателен и усмихнат мъж.
- Вие, кой сте? Не видяхте ли, как блъсна дъщеря ми? Това смешно ли, е?
- Госпожо, опитвам се да съм вежлив. Момчето ми е син и видях всичко. Съгласете се, не може само вашето дете да се люлее. Игрушките са за всички.
- Вижте, вместо да му се скарате, вие го оправдавате. Така ли, възпитавате сина си? Да се блъска и бие? Простак! - изсъска тя.
Вътрешно знаеше, че нищо не може да промени. Трябваше да си тръгнат.
Внезапно мъжът се приближи до нея и прошепна със студен глас:
- Млъкнете! Ако втори път ме обидите пред сина ми, ще пострадате повече от дъщеря си.
Тя зяпна изумена. Гневът в очите й преля в страх, а после в злоба. На устните й се струпаха огнен порой от думи като потоп. Тъкмо мислеше да го засипе, когато погледна дъщеря си. Момиченцето ги наблюдаваше уплашено, а от едното й коляно беше потекла тънка струйка кръв.
Гледката я отрезви. Вдигна детето на ръце и без да продума нищо си тръгна. Трябваше да се приберат бързо, за да я превърже. Вътрешно изгаряше от безсилен гняв и внезапно се сети за Калин. "Защо мъжете не бяха като него внимателни и чувствителни?! Този простак сигурно и една книга не е прочел."
В бързината не видя презрителния поглед на бащата. Очите му бяха студени като стомана. Вътрешно изгаряше от ненавист към красивата, но злобна жена. "Каква проклетия"! - мислеше си той. "Защо жените не бяха нежни и чувствителни като любимата му поетеса, Калина?! Сигурно и една книга не е прочела!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
