Никой не ми е казвал какво е мистрия, а и започна да вали. Обичам да слушам как вали. Това всъщност е навик на който ме научи брат ми. Баща ми не ми се разсърди. Вместо това отиде и сам взе мистрията. Строител от както го помня.
     Бях се решил за първи да дойда с него на работа. Разбира се от него чувах само думи като: "подай ми това, подай ми онова, донеси ми еди какво си". Не бе от най-разговорливите. От семейството явно само аз и брат ми бяхме изключение. Всички останали са велики мълчаливци, дори 6-годишната ми сестра. 
   Макар че цял ден валеше, с баща ми не спряхме да работим. Първо трябваше да минем замаска на четирите голи стени на строителния обект, сетне да посетим мама в болницата, накрая да взема сестра ми от детската градина и чак тогава да се прибера в новата ми стая - именно стаята на брат ми. Нашите решиха, че вече е редно да спя отделно, а до сега спях в една стая със сестра ми. Нашите мислят да вземат сестра ми при тях, а стаята, в която бяхме с нея да я дадат под наем на някой студент. 
 
-Мислиш ли, че някой студент ще върже и би наел стаята? - попитах сетне баща ми.
-Предполагам. Надявам се! Все пак сме близо до университета.

Баща ми говореше, единствено, ако го попиташ нещо съвсем практично и не безцелно. 

-А нещата на брат ми?
-Какво за тях?
-Ми сещаш се, ще останат ли? Мисля, че е хубаво да останат.
-Донеси ми кофата.
-А, как мислиш?
-Не знам. По-добре не.
-Хайди де, поне книжките му. Пак ли почна да пушиш?

Баща ми бръкна с лявата ръка в левия си джоб и измъкна пакет с цигари бяло "Victory", докато с дясната работеше с мистрията. Извади една цигара, бръкна отново, извади запалка и запали. Издиша сивкавия дим и ме погледна.

-За какво са ти книжките му?
-Ми, да чета. Сещаш се да, да... Той много чаткаше с момичетата, цитираше им стихове. 
-После иди да вземеш сестра си, че аз няма да мога.
-Добре, добре, но кажи де.
-Хубаво, твои са.
-Слушай, тате, а ние кога ще отидем там?
-Къде?
-Ми, сещаш се.
-Аха. Нека се оправи майка ти и тогава.

Баща ми си дръпна втора цигара. По брадясалото му изпито лице се четеше съсредоточеност върху това, което правеше - замаската и пушенето.

Все още валеше, а това ме радваше.  Докато свършим работния ден го разпитвах за казармата. Поне за това обичаше да говори, разказвайки ми пикантни истории от това негово време. 
   Преди да тръгнем на свиждане при мама, все още в работни дрехи, минахме с колата да ú купим нещо за ядене. Спряхме до тротоара. Баща ми слезе. След 3,4 минути освен с черна торбичка, в която имаше храна, бе взел и два сладоледа. Изненадах се приятно.

"Надявам се, че ти се хапва" - рече татко, усмихвайки се, докато ми подава ваниловия сладолед. Поиска да хапнем сладоледа в колата преди да тръгнем. Беше странно да гледам баща ми да се подсмихва докато хапва сладолед. Беше явно, че се сещаше за нещо. 
    Майка ми имаше проблем с крака си, по-точно казано, беше си изхабила ставата. Мина лека операция за това.
Баща ми бе седнал с един дядка, докато аз и майка ми бяхме вляво от тях. 

-Не мислиш ли, че е по-добре да заминеш и да работиш при сестра ми в Германия?! - питаше майка, очаквайки бащиния ми отговор.
-Пак ли почна да пушиш?

Майка явно сега бе забелязала, че баща ми пропуши отново.

-Добре ли си?
-Добре съм! - отговори лаконично на мама.
-Виж, не само на теб ти липсва - на нас също. Но трябва да мислим и за Владо.
-Владо! - се обърна баща ми към мене.
-Да?
-Иди да купиш една кутия цигари - бяло "Victory".

Подаде ми 20 лв. Чаках на опашката в магазина до болницата цели 10 минути. Върнах се и заварих мама да плаче. Баща ми я прегърна. Като ме видя дойде до мен и ми каза да изпратя мама до стаята ú в болницата. Той се върна, за да обърне колата. 
   По пътя не си говорехме, но той пушеше ужасно много - цигара след цигара. Остави ме до детската градина, след което обърна колата и тръгна в обратна посока. 
    Заварих сестра си да си играе с едно момченце. Двамата бяха приклекнали и ровиха с ръце в пясъка. Тъй като и двамата бяха с къса до ушите меденоруса коса, приличаха на брат и сестра. Приближих се до тях тихо и незабележимо.

-Какво правите? - попитах с любопитство.

Сестра ми веднага се зарадва, че ме видя.

-Правим пясъчен тунел.
-Ахааа! "Помниш ли, помниш ли тихия двор...". 
-Аааа! От къде знаеш?
-Батко и мен беше ме научил! 

Сестра ми стана, приближи се до мен, прегърна ме и се усмихна. Погледна ме и сложи ръце зад кръста си.

-Ще ми купиш ли?
-Какво?- зачудено попитах аз.
-Сла-до-лед!

  На път към вкъщи хапвахме сладолед, моя втори вече. За пръв път сестра ми ме беше хванала за ръка и ме караше да ú цитирам стихове.
  У нас вечерята мина бързо. Мама отиде да приспи сестра ми. Аз и баща ми останахме във всекидневната. Отново започна да вали и прозорецът затрака.

-Татко!
-Да?
-Мислиш ли, че секунди преди да умрем ще бъдем в състояние да си спомним каквото поискаме, как мислиш? 

Баща ми ме погледна с учудване.

-Не знам. Ти кажи. Защо?
-Сещаш се! Когато той почина изглеждаше така, сякаш че нищо не схваща, че се е вдетинил. Дали е разбирал какво правим покрай него, дали си е мислил за нас или вече не е бил в състояние да си спомня за нас?
 
   Баща ми извърна главата си встрани. Бръкна в джоба си и отново запали цигара. Сивкав дим изпълни стаята и щипеше очите ми.

-Навярно не е бил в състояние да мисли.- ми отговори най-сетне.

Опитвах се да завържа някакъв разговор с баща ми, но така и не се получаваше. Станах и се прибрах в новата ми стая. С брат ми си говорехме тук често дори до 02:00, 03:00 сутринта, а днес много ми се говореше. Загасих лампата и легнах. Слушах как вали - сякаш отделните капки дъжд си говореха. А е хубаво човек да има с кого да си поговори, докато вали. Нали?!