Забелязала съм, че когато очаквам гости катастрофата дебне край мен - понякога ще ми изгори печката за готвене, друг път ще спре водата или тока. Сега тя се бе материализирала под формата на пакет грис. Трябваше ми половин чаша брашно, за да завърша кекса си, моят кулинарен шедьовър. И тъкмо когато се  протегнах към пакета, за който бях убедена, че е пълен с брашно, видях надпис „Пшеничен грис“. Гледах Взирах се в идеално разбитата смес и се чудех от къде да намеря недостигащото ми брашно. От съседите, но от кои? В квартирата се нанесох преди десетина дни и не познавах добре хората от блока, освен една възрастна двойка, която живееше на първия етаж. Често се разминавах с двамата, когато отивах и се връщах от работа и любезно се поздравяхме.

Вратата ми отвори Наталия (така се казваше жената) и с усмивка ме покани да вляза в коридорчето, докато ми отсипе от брашното. Нали съм си любопитна погледнах бързешком към картината, окачена на стената. На нея беше нарисувана домакинята ми, но доста по-млада. Облечена бе с тъмносиня пола и бяла блуза, от фин плат, вероятно коприна. В едната си ръка държеше малка бяла чантичка, а в друга елегантни бели сандали с тънко токче. Но най-много ме порази, че същите тези обувки бяха залепени на рамката.

- Необикновено, нали? – стресна ме Наталия, която ме подаваше чашата с брашно-Това е да ми напомня, че от съдбата не можеш да избягаш.

Благодарих за брашното и побързах да се прибера.

Следобедната сбирка с приятелките ми премина бързо и весело. Пошегувахме се с моите неволи и аз разказах за необикновената картина. Съчинихме множество истории, а това съвсем разбуди въображението и любопитството ми. И реших да посетя съседите си  с надеждата да разбера защо тези сандали бяха залепени за рамката на картината. Нали трябваше да върна брашното и да ги почерпя от кекса (споменах ли че стана много, много вкусен?).

Вратата отново ми отвори Наталия. Благодарих ѝ за услугата и докато подавах чинийката с парченца кекс пак погледнах крадешком картината. Съседката ми явно усети моето любопитство и се усмихна:

- Интересува те историята, нали? Влез, ако имаш време, ще ти я разкажа. Ти си нова тук и не познаваш хората, живеещи в блока. А ние се знаем от дълго време, повече от четиридесет години и си споделяме радостите и мъките.  А и съпругът ми излезе за малко, така ще ми правиш компания.

Веднага се съгласих, нали бях тръгнала с надеждата да науча историята на необикновената картина.

-  Вярваш ли в съдбата и че това, което ти е предопределено рано или късно те застига? – започна разказа си Наталия, след като се настанихме в удобните кресла -  По вероятно не. Млада си и живееш в по-различно време, където всичко е подчинено на техниката и на науката. А моята младост премина с един-два канала на телевизията, с радио, грамофони, телефони със шайба и четене на книги. Както и с времето, изкарано с приятелите. Ние бяхме четири неразделни -  Красимира, Людмила, Марина и аз. Шегувахме се, че сме като мускетарите. Сприятелихме се още в пети клас. Случайно или не, номерата ни бяха поредни и седяме на чиновете една до друга. Това предполагаше куп ученически бели, шушукане по време на час, подсказването... Записахме се заедно в математическата гимназия и така си останахме неразделни до края на училищните дни. Често ходихме на кино и се събирахме по къщите.  Какво ли не правехме - играехме на карти, гадаехме си на карти и кафе, а веднъж дори решихме да викаме духове. Мисля си, че Люси го предложи-беше прочела в някаква книга за това. Бяхме се заровили в учебници, готвехме се за кандидат-студентски изпити и решихме малко да си починем от ученето, да видим какво ще ни кажат духовете и дали ще познаят. Приемахме го като шега, защото не вярвахме в такива истории. Дори решихме да попитаме ще се омъжим ли и с коя буква ще започва името на бъдещия ни мъж. На мен се падна буквата „В“. Малко ме стресна, защото много харесвах един съученик – Валентин. С него никога не бяхме спорили, разбирахме се отлично, понякога в междучасията си говорехме за някоя новоизляза песен, разменяхме си аудиокасети, обсъждахме филми или задача по математика, общо-взето обикновени отношения между съученици. Беше ми приятно как той изговаряше името ми по-френски маниер „Наталѝ“. Мечтах да доловя от онези особените искрици в сините му очи с цвят на незабравка. Но това така и не се случи.

Приеха ни студентки в различни градове. Навярно не знаеш, че тогава започвахме семестъра с бригада - работехме в полето или в консервни заводи.  На първата си студентска бригада аз се запознах с Веселин. Вечерите, когато се събирахме край огъня той свиреше на китара, а гласът му направо ме омагьосваше. И като че ли някой ни даваше невидим знак, защото удължиха и бригадата – от един месец на месец и половина. Поне аз така го възприемах. С Веселин започнахме за ходим заедно на кино, на купони и така полека-лека станахме двойка. Все по-често си спомнях как ми предсказа духът, че името на бъдещия ми мъж ще започва с „В“.  И тогава, в навечерието на студентския празник най-неочаквано получих писмо от Валентин. Не зная откъде ми беше намерил адреса. Не му го бях давала. Искаше ми се да остане в миналото като един приятен и мил спомен от ученическите години. В писмото имаше най-красивото любовно признание, което някога бях получавала. Четях думите, които мечтаех да чуя преди няколко месеца. Само че, аз вече не  бях момичето от писмото и много неща се бяха променили. Реших да не отговарям. Писмото прибрах в ученическия албум със снимките на целия клас.

За Веселин се омъжих, когато бях втори курс. Мислех си, че съдбата си знае работата. Обаче след 20 годишен брак се разделихме. Вероятно беше кризата на средната възраст, защото той се събра с доста по-младата си колежка. Слава богу, приятелките ми бяха край мен и ме подкрепяха. Срещахме се при всяка възможност, на чаша питие, което беше винаги различно в зависимост от сезона, настроението и помъдряването ни. А и със съвременните технологии връзката помежду ни беше по-лесна. Само че никога не им разказах за писмото, което бях получила от Валентин, както и за съмненията ми, че не съм разчела правилно знаците на съдбата. С него така и не се видях след като завършихме гимназията. Той не идваше на организираните срещи на класа – бяхме се разбрали да се срещаме всяка година и спазвахме обещанието си, разбира се който имаше възможност. На една от тези срещи Людмила спомена, че Валентин работи в София, към Министерството на отбраната и даже наскоро бил командирован в Америка.

Набижаваше тридесетгодишнината ни от завършване на гимназията. И Маринка реши ние четирите да се съберем в нейният апартамент облечени с „униформа“ – тъмносиня пола и бяла блуза и да си припомним ученическите години. Тогава мислех да им разкажа за писмото и да попитам Люси знае ли къде е Валентин. Не знам защо, но бях почнала често да си спомням за него. Имах тъмносиня пола и блуза от коприна, както и елегантни бели сандали с висок ток и кокетната бяла чантичка. Но няколко дни преди за отида на гости, стъпих накриво и си навехнах глезена. В деня на срещата отокът беше спаднал, но кракът все още ме наболяваше. Знаех, че ако обуя сандалите с високия ток рискувам отново да получа травма. Имах други, равни сандали, но те изобщо не подхождаха на облеклото ми и комбинацията ме дразнеше. Да извикам такси беше почти невъзможно - Марина, живее в къщата след светофарите, знаеш ги, сигурно няма и петстотин метра. Реших, че ще  издържа на високите токчета. 

Вървях внимателно по тротоара и гледах да избягвам разклатените плочки. От натоварването кракът започна да ме наболява. За да забравя за болката,  си представях как ще реагират приятелките ми на писмото и на несъстоялата се ученическа любов. И така замислена, тръгнах да пресичам, без да погледна светофара. Изведнъж чух скърцането на спирачки. А след това последва ударът. Беше слаб, но попадна в болния ми крак и ми пречерня пред очите. Подпрях се на колата и като през мъгла видях шофьора, забързан към мен. После усетих капки вода по лицето си - явно ме бяха напръскали с вода, за да се свестя. Полека отворих очи и видях, че съм на предната седалка на лека кола. Тогава изведнъж чух:

            - Наталѝ, добре ли си?

            Така само един човек изговаряше името ми. Колкото и невероятно да беше  пред мен стоеше Валентин.  Променен с годините, но очите му си бяха все същите, сини с цвят на незабравка.

            Опитах се да изляза от колата, но болката се завърна със страшна сила и пак седнах.

            Валентин ме закара до болницата. По пътя той ми разказа, че е тук, за да изнесе доклад на провеждащата се  конференция във военния университет, която започваше след десетина минути. Успя само да ме придружи до кабинета на ортопеда. Набързо си разменихме телефонните номера, с обещанието да се чуем след края на доклада му.

            Е, този път разчетох правилно знаците на съдбата. Повече от петнадесет години с Вальо сме заедно. И картината – тоя я нарисува, за да ми напомня, че което е предопределено се сбъдва.