eddie (Ивайло Яков)
224 2285
2.03.2007 г., 13:52 ч.

КАТО ДИАМАНТЕНИ 

  Проза
946 0 8
4 мин за четене

                                                             КАТО ДИАМАНТЕНИ

                                                            

                                                   Как ме галиш с тези мъниста,

                                                   цял се губя - откривам в очите ти -

                                                   в зениците вълшебства и истини,

                                                   а в ириса просто мечтите си!

 

 

  Защо ме гледаш така? С тези големи очи - те като диаманти. Цял се виждам в тях... губя се! А тези ириси, надиплени като тютюн, кафяви, а пъстри... Как правят с лекота този кръг около зениците - те черни перли, а блестят като слънце... А падне ли мрака по покривите нощем, те се уголемяват, сякаш искат да сберат всичките звезди по небето... и го правят!
 Луната - ненаситна, оглежда се в двете перли и се превръща  в две луни, но досущ еднакви. После... после  започва да се кипри - оправя си лунния тоалет и заблестява по-силно. Тогава като пощръкляла огрява всички усойни пътеки - чак навътре в гората се виждат. Те - пътеките радостно започват да се вият и танцуват и дават част от тази блага светлина и на акациите, на онези, на които вчера се любувахме... А клоните вече побелели и благодарни за новата си премяна, тези вълшебни светещи одежди, започват да махат към теб. Гнездата свити вътре толкова трудолюбиво, се стоплят само за миг и малките птиченца заспиват доволни...

 Защо ме гледаш така с тези големи очи, ще се съмва?

Не искам да изпускам изгрева, но да му се полюбувам пак в тях.

Не ги затваряй, чу ли ?

 Тогава искам да да видя как първият лъч, който все се показва иззад баира, се стрелка по очите ти, сякаш бърза нетърпеливо. Луната никак не е доволна. Крие се и чака някъде сърдита, чак до мръкнало, за да се огледа пак  в теб и да се покипри... Та този лъч искам да видя, как пропъжда  онази кокона и тези черни мъниста намалят размера си, но тогава очите ти стават най-пъстри! Нанизът тютюн става най-видим и пуска лъчите си...

 Не заспивай, почакай още малко... Добре, и мен сънят ме унася вече, но после обещай да отидем до реката. Много ми се гледат онези слънчеви зайчета, които бягат по вълните.

   Но пак в теб искам да ги усетя... като диамантени са... хайде, лека нощ...

 

                                                                                                 01.03.07.

© Ивайло Яков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??