12.03.2017 г., 19:59 ч.

Кидония - Седма част 

  Проза » Фантастика и фентъзи
330 2 2
6 мин за четене

7.

Директорът на корпорацията изглеждаше удивително млад. Очаквах  на големият екран да се появи някой старец с увиснала гуша и пура в уста. Вместо това на огромният директорски стол седеше млад, не  повече от четиридесет години мъж. Костюмът му беше безупречен, лъскав и доста скъп. Косата му беше вчесана нагоре, а лицето му беше привлекателно, но студено – сякаш някой го беше изваял от мрамор.

- Добър вечер, доброволци – гласът му се оказа приветлив и предразполагащ. Глас на който би споделил всичките си проблеми - Радвам се да Ви видя. По време на тестовете за доброволци, нямахме възможност да се запознаем, но предполагам знаете кой съм аз.

Опитвайки се да сдържам гнева си, хванах човешкият череп от вторият етаж в ръце. дълго мислих дали идеята е добра, но сега ми се стори прекрасна. Вдигнах го във въздуха и го посочих хубаво на една от камерите.

- Колкото познавам този човек, толкова познавам и вас – казах на висок глас – или може би сте разочарован. Може би в този момент искахте да разговаряте с черепи, вместо с живи хора ?

Очаквах Директора да се намуси, да се разкрещи или просто да каже нещо от сорта ,че никой не може да му говори така. Вместо това  той просто се усмихна сконфузно като дете, което са хванали в лъжа.

- Разбирам Ви напълно – усмивката му наистина беше детска и невинна – разбрах, че вече сте се запознали с Марсчо. Повярвайте ми – напълно Ви разбирам. На ваше място щях да се чувствам двойно по гневен. Или уплашен. Чак Ви се чудя как още не сте си плюли на петите и вече не тичате из неравната Марсианска земя.

- Какво е това чудовище, Директоре ? – каза тихо, но гневно Катя – и не ми казвайте, че не знаете нищо за него.

- Марсчо е първата форма на живот, която открихме извън земята – с неприкрита гордост в гласа каза Директора – от години човечеството търси живот извън Земята. Допреди пет години търсенето беше безплодно. Марс е безлюдна, суха и студена планета. Може някога да е гъмжала от живот, но днес е червена пустош. Почти се бяхме примирили, когато го открихме. Съвсем случайно.

- Ваш продукт ли е ? – попита Стамен.

- Нее – ухили се отново Директора – Марсчо е създание от планетата. Първите космонавти го намериха. По начин, който все още не ни е известен, Марсчо се заровил в почвата и заспал … за хиляди години. Когато бил открит той нападнал космонавтите, изял няколко от тях и станал по активен. Но когато енергията му свършила той отново изпаднал в сън. Не можехме да жертваме повече космонавти. Вдигна се страхотен шум и бяхме принудени да лъжем, че е станала авария. Същевременно обаче всички осъзнавахме на каква историческа находка сме попаднали. Искахме да продължим да изследваме първото извънземно същество. И някой  ден да обявим неговото съществуване пред всички Земни жители. Затова построихме станцията до пещерата в която той живее.

- И намерихте нещастни балъци като нас, които да му поднасяте като безплатен обяд – констатира тъжно Стамен, стискайки юмруци.

- Ооо, ама в това тяло имало и мозък, не само мускули – отново се засмя Директора, но след това стана сериозен – Не ми се сърдете. Искам да ме разберете правилно. Марсчо е уникален вид. Засега други животни на Марс не са открити и е цяло чудо как изобщо той е оцелял. Но неговото оцеляване има цена. Ако няма енергия той се заравя в пясъка и изпада в нещо като „зимен сън“. Може да стои така с години. Но когато около него има движение и хора той се разбужда. Тогава можем да го изследваме и да го наблюдаваме. Поведението му е хищническо и няма съмнение ,че някога е бил хищник. Нямаме представа как е живял, но съдейки по другите експедиции, които пратихме е преследвал и изяждал други марсиански животни. И когато те са изчезнали, той не е изчезнал с тях, а просто е заспал. В бъдеще може би ще намерим начин да го хванем, но засега не искаме да рискуваме и да го изваждаме от естествената му среда.

- Директоре – процедих гневно аз – ще Ви помогна с вашето научно изследване. Ще хванем това същество, ще го разпорим и ще снимаме вътрешностите му. А след това ще Ви накарам да ги изядете, за да види човечеството какво ще се случи, ако човек изяде извънземно.

Сам осъзнавах безсилието си и невъзможността да изпълня заканата си, но нищо друго не ми идваше наум.Цялото ми тяло се тресеше. Директорът за пръв път от началото на разговора стана сериозен.

- Може би вече сте забелязали, че Марсчо е десет пъти по силен от всеки човек – продължи той с вече по леден тон – Сами видяхте как засмука в земята онова момиче … как ѝ беше името …

- Дани – каза тихо Божо -  казваше се Даниела.

- Все тая – вдигна брадичка Директора – нямате никакъв шанс срещу него. Дълго време мислих дали да проведа този разговор с вас, но реших  да бъда откровен. Наистина съжалявам . Но вярвам, че ще ме разберете и ще осъзнаете ,че макар и да се мислите за излъгани, вие сте част от прогреса. А прогреса, дами и господа винаги е бил съпътстван с жертви.

Връзката със Земята рязко прекъсна. Образът изчезна, но всички останахме като упоени да гледаме в бялата стена. Някой от другарите ми бяха готови да се разплачат, други бяха с гневни лица, а Стойка сякаш се готвеше да скочи от стола и да избяга.

- Знаех си ,от самото начало, че тук има нещо гнило – каза Катя – одобриха ни толкова бързо. Направиха ни да се чувстваме като царе. Знаех си, че за да станеш космонавт се искат години обучение. А за пътешествие до Марс сигурно и десетилетия опит. Но идеята ми се виждаше толкова вълшебна и прекрасна. Пък и толкова исках да се махна от България …

Тя заплака внезапно и закри очите си с ръце. Аз дойдох до нея и нежно я прегърнах.

- Всички бяхме заслепени, Катя – ръката ми неумело я погали по главата – всички. Но кълна се, че няма да се предадем. Няма да се оставим на някакво шибано марсианско чучело. Ще се бием.

- Всичко се нареди като добър пъзел – констатира и Елена – липсата на оръжия в базата, еднократният билет до тук, прословутата ни „мисия“ в пещерата. Набутаха ни право в устата на този изрод. Беззащитни и невъоръжени.

- Тогава нека се въоръжим – каза високо Божо -  нека ни гледат от Земята как объркваме плановете им.

- Нали проверихме цялата проклета сграда – контрира го Стамен – освен крачетата на леглата не можем да ползваме друго. А както се видя те не са особено ефективни срещу тази твар. Трябваше да видиш как Алекс го удряше и ефекта беше нулев.

- Тогава ще използваме нещо извън станцията – лицето на Божо просветна така, че веднага разбрах ,че имаше някакъв план.

- Какво ? – продължи песимистично Стамен – ще донесем камъни и ще хвърляме по него.

- Заедно ще решим какво да правим – намесих се аз – но нека първо потрошим всички камери.

По леките усмивки на другите разбрах, че и те нямат нищо против това.

© Джон Лейзър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хаха да макар,че се постарах аналогията да не е толкова видна. Радвам се ,че сте я схванали и благодаря отново за интереса Ви към произведението
  • От България при Марсчо..., описал си късмета на истинския българин
Предложения
: ??:??