Когато миналото ни настигне

                               КОГАТО  МИНАЛОТО  НИ  НАСТИГНЕ

                                                          Вили Димитрова - liche

  Мария отскоро бе пенсионерка. Но пенсията й беше малка и й се налагаше да си търси работа. Тя все още беше доста запазена жена, с привлекателна външност. Личеше си, че на младини е била хубавица. Отдавна нямаше съпруг, а синовете й бяха поели своя път в живота.

  Тя от няколко дни се ровеше из обявите в Интернет и се надяваше да намери някоя болна жена за гледане. Така щеше да спести от парите за квартира – щеше да живее при болната и заплатата й щеше да е „чиста”. Пък и тази работа най-много й се удаваше. Обичаше да се грижи за някого – да готви, да чисти, да разговарят.

  Погледът й бягаше от обява на обява, търсейки това, което я интересуваше.

  И изведнъж видя. Търсеха жена за гледане на възрастна дама в центъра на един от големите морски градове.

  Мария веднага избра посочения за връзка телефонен номер. След секунди отсреща се чу ясен женски глас:

-        Моля?

-        Добър ден – учтиво каза Мария – Обаждам се във връзка с обявата...

-        А, да, обявата – прекъсна я жената – Ами става въпрос за майка ми, която е почти на осемдесет години и е трудно подвижна.

  Мария се замисли.

  Когато на времето беше студентка в този град, малко преди да завърши се запозна с един доста по-възрастен от нея мъж. Той беше с къдрава, силно прошарена коса. Работеше в завода, където тя изготвяше дипломната си работа. Живееше в центъра на града. Жена му беше доста едра – веднъж беше я виждала. Дали затова, или пък бе отегчен от монотонния семеен живот, но той предложи на Мария да станат по-близки. Връзката им продължи близо две години. През това време този мъж й беше и баща, и майка, и приятел, и любим. Помагаше й за всичко. Но по едно време жена му научи. „Доброжелателни” приятелки й бяха казали. После беше трудно да продължат. Мария изпитваше угризения.

  И когато тя му каза, че ще се омъжва за един от колегите си, той го понесе много тежко. Позвъни й на работа и й каза – „ Нека Провидението те наказва!” Повече не го видя.

  Сега животът я връщаше пак там – в онзи град, където премина младостта й.

  -  Откакто баща ми почина, майка сякаш се предаде – все така звучеше в слушалката гласът на младата жена.

  -  Добре, приемам условията – леко зашеметена от спомена, проговори Мария – Кога искате да дойда?

  - Ами... когато Ви е удобно. Засега се сменят две жени да я гледат, съседки идват също, но за мен ще е по-добре да има човек при нея денонощно.

  -  Добре, след ден-два ще дойда. Само да си оправя нещата у дома – разбраха се и Мария затвори телефона.

  Започна да стяга багажа си. Рецепти, лекарства, дрехи, обувки – всичко. Пътният сак пращеше по всички шевове.

  Бързаше да започне да печели пари, защото две банки й дишаха във врата. Нямаше кой да й помага. А не искаше да тежи на децата си.    

  След два дни се качи на автобуса и по обяд пристигна в морския град. Посрещна я жена, малко по-млада от нея, красива, леко закръглена, със силно прошарена коса.

-    Приятно ми е – широка усмивка огря кръглото й лице, което се  стори някак познато на Мария – Хайде да вървим – каза жената и тръгна към красивата кола отсреща.

  Отвори багажника, качи в него пътния сак и седна зад волана, а Мария се настани до нея. Пътуваха мълчаливо. Но това не продължи дълго, защото много скоро пристигнаха.

-    Ето, тук сме – каза младата жена, като слязоха от колата.  Кимна към пътната врата на невисока къща, отиде към багажника и извади сака.

  Мария обърна поглед към вратата и се скова, гледайки като хипнотизирана.

  От некролога, залепен върху нея, я гледаха с укор големите черни очи на нейния някогашен любим.

  -  Това е баща ми – каза младата жена и влезе в двора, носейки сака в ръка.