Беше един от онези бистри пролетни дни, които имат уханието и свежестта на горски поток. Баба дойде да ме вземе от училище малко по-рано от обикновено, защото днес имахме физическо последния час, а аз бях освободена заради операцията, която преди време ми направиха. Апандисит, нищо особено, в болницата ми обещаха, че и белег няма да остане.
До село с автобуса няма и петнайсет километра, то нашето село не е село като село, по-скоро е махала, ама понеже се е разраснала много и се е разпростряла към баира, по някое време съвсем се е отделила от града. На мен ми харесва да живея там, двете с баба си имаме чудна къщичка с двор, пълен с цветя и дървета, имаме котки, пилета и зайци, а Карло е най-симпатичното куче пазач на света. Вярно, голям и рошав е, главата му е като на мечка, а когато лае е толкова гръмогласен, че се чува през две махали, ама иначе е добродушен и игрив като дете. Смешно ми е като си помисля, че хората се страхуват от него, докато той всъщност не иска нищо друго, освен да си поиграе. Но важното е, че държи непознатите на разстояние и ние с баба сме спокойни.
Този ден автобусът ми се стори по-бавен от обикновено, а когато стигнахме стръмният участък на няколко километра преди селото ни, изведнъж закашля и закиха като стар астматик, появи се и дим с остра миризма и се наложи да спрем. Пътниците не бяхме много - все хората от селото, около петнайсетина души, прибиращи се от града, а и времето бе хубаво, тъй че повечето тръгнахме пеша. Първите къщи бяха на една ръка разстояние, дето се вика, а и с баба обичахме да се разхождаме по това време на годината из близката гора.
Беше пълно и с билки, и с цветя, а и природата е била щедра към това кътче, защото селото ни е разположено на височина и в която и посока да погледнеш, очите ти се пълнят с красота.
Другите тръгнаха по пътя, ама ние с баба свихме по една горска пътечка - хем пряка, хем приятна. Краката ни пружинираха върху нападалата борова шума, птичките цвърчаха сред тревите и клоните и ни ръсеха с борови иглички, а ние с баба си приказвахме за обичайните неща - как е било в училище, какво имам за учене, какво ще приготвим за вечеря...
Спирах се тук-там да откъсна по някое цвете, нищо, че двора ни е пълен, харесва ми да има цветя и във вазите, та цялата къща да ухае на пролет. Баба ми се смее за тази моя страст и казва, че съм феята на цветята, но знам, че тази слабост към цветята съм наследила от нея. Също както и мама, само че за нея знам само това, което баба ми е разказвала, а то не е много, защото майка ми е починала в момента, в който аз съм се родила.
Бях напълнила ръцете си с цветя и се канех да догоня баба по пътеката, която извеждаше на Бялата поляна, когато я чух да говори с някого. Гласът ѝ ми се стори ядосан, зачудих се на кого ли се кара и надникнах между дърветата.
Тогава за първи път го видях. Беше най-красивият бял кон, който някога бях виждала. Гривата му приличаше на копринена, кожата му сякаш бе кадифе, което излъчваше нежно сияние. Изглеждаше толкова нереално, че дори не се изненадах, когато миг по-късно вместо него на поляната срещу баба видях най-обикновен възрастен мъж с побеляла коса.
Притиснах се към най-близкото дърво и затаих дъх, долавяйки инстинктивно, че е по-добре да не се намесвам.
- ... така че нямаш право да идваш - чух сърдитият глас на баба. - Не и след като взе Рая.
Старецът въздъхна. Не изглеждаше притеснен от бабините сръдни, по-скоро някак уморен.
- Ех, Катерино - тежко отрони. - Каквато те помня, такава си останала. Непокорна и ината.
- Върви си по пътя! - тросна му се баба. - Обеща, че нея няма да закачаш. Само тя ми е!
Сърцето ми забумтя толкова силно, че се изплаших да не ме чуят. Разбирах, че баба говори за мен.
- Исках само да я видя - тихо каза старецът. После протегна жилестата си ръка и докосна бабината - Не ми остава много на този свят, Катерино. Стар и уморен съм вече.
Баба понечи да отдръпне ръката си, но после сякаш размисли и я остави във възлестите пръсти на стареца.
- А тя...как е тя? - попита, а гласът й изведнъж бе омекнал и сякаш бе станал прозрачен. Това се случваше само когато баба плаче.
- Дъщеря ни е щастлива, Катерино. Понякога казва, че ви е виждала. Но се страхува да слезе в селото, знаеш какви са хората...
- Знам - въздъхна баба и изтри очите си. - И мен ме боли, че времето ми изтича, а моята Рая е далече от щерка си. А то, детенцето, как самичко ще остане на тоя свят, как, когато дойде време да си ида и аз? Как, Вихрене?
- За това съм тук, Катерино, за това. Утеха да ти дам, че Рая бди над дъщеря си и няма да я забрави. И когато дойде времето, ще се погрижи за нея.
Старецът млъкна и вдигна ръка към лицето на баба, докосвайки го съвсем леко.
- За малко съм тук, малко време имам. Колкото да се сбогуваме...Знаеш какво се случва с уморените коне, нали?
Баба леко се отдръпна и помислих, че ще го отблъсне, но вместо това тя взе ръката му и я сложи до сърцето си.
- Много преживяхме с тебе, Вихрене - прошепна, толкова тихо, че едва я чувах. - Колко години минаха...Надявах се да стане чудо и да можем да излъжем времето, да го победим с любовта си и да сме заедно един ден. Прогоних те, като ми каза, че никой не може да развали магията и те заклех да не се връщаш никога, но...
Виждах ясно, че плаче и бях на път да ревна и аз. Не, че разбирах какво се случва, но смътно се досещах, че става дума за нещо много, много значимо, свързано с мен, мама и целият ми свят.
Баба спря само колкото да поеме дъх, струваше ми се, че не ѝ беше лесно да изрича тези думи.
- Така и не те забравих никога. И никой не зае мястото ти тук - докосна гърдите си отляво. - И колкото повече те мразех, задето ми взе Рая, толкова повече исках да се върнеш при мен. При нас.
Старецът изглеждаше все по-уморен, сякаш думите на баба бяха добавили тежък товар върху плещите му, тялото му се приведе, а ръката му, с която държеше бабината ръка като че ли съвсем изтъня и стана почти прозрачна.
- Знаеш, че опитах всичко - едва изрече той. - Не успях. А Рая не можеше да остане с теб. Тя беше като нас... Нека видя внучката ни, Катерино, нека само да я зърна.
Не разбрах как се озовах при тях, нито защо и аз плача. Знам само, че ми беше много, много тъжно, защото макар и да не разбирах всичко, усещах, че това сбогуване е важно за всички ни. Освен това с цялото си сърце исках този мъж да ме види, осъзнавайки с детската си безпогрешна интуиция, че както аз съм много специална за него, така и той - за мен.
Видях очите му - добри и чисти, които сякаш поеха образа ми в себе си, и ми се усмихнаха. А после старецът вече го нямаше. Последното, което видях, бе бялото сияние на конски силует и развята грива.
- Бабо...? - ахнах аз, когато успях да си поема дъх. Исках веднага да ми разкаже всичко, трябваше да разбера що за човек е този старец, който се превръщаше в бял кон, каква е тази магия и какво общо има това с майка ми. Всъщност досещах се, но това, което се досещах, беше толкова невероятно, че не можех да го приема за истина.
Баба се обърна към мен и се втренчи в цветята, които държах:
- Боже, момиче, какво си набрала! Та това е омайниче, най-опасната билка! Веднага да я хвърлиш!
- Бабо, чакай, остави сега цветята, кажи ми кой...
Тя дръпна сърдито цветята от ръката ми и сложи ръка на челото ми.
- Ето на, цялата гориш! Бързо да се прибираме, ще ти сваря чай и ще те сложа да си лягаш. Трябва да почиваш, тази билка предизвиква силни халюцинации.
Хвана ме за ръка и ме помъкна бързо сред дърветата, точно в посоката, където видях, че изчезна белият кон.
- Но...почакай- започнах аз с намерение да я накарам да ме чуе. Не разбирах защо ми говори за халюцинации, та аз видях това с очите си, тя - също. Можех да видя дори следите от сълзите по лицето й.
Тя се спря рязко и се наведе към мен, коленичи и ме прегърна, внимателно вглеждайки се в лицето ми. Изглеждаше уморена:
- Миличка, все се канех да ти разкажа за тази опасна билка, а ето как се случи, че попадна на нея и сега не си съвсем на себе си. Виж, почти се е стъмнило, а още сме далеч от къщи, хайде да побързаме! Баба ще се погрижи за своето момиче - меко допълни тя и ме целуна.
Напук на уверенията й, че здравето ми е застрашено от това омайниче, изглеждаше странно спокойна, дори ведра. Лицето й сияеше, сякаш огряно отвътре.
А аз дълго не можах да заспя тази нощ, въпреки вкусния чай от мащерка, който баба ми направи. Мислех си за много неща. Мислех си за това, че днес видях моят дядо. Мислех си за това как времето променя хората, как ги кара да се чувстват все по-уморени и как ги отдалечава от живота, за да ги предаде на безкрайността - мястото, от където няма да се върнат.
Знаех, че никога повече няма да видя този мъж, за когото вярвах, че е моят дядо. Но вярвах и в това, че някой ден, когато баба е вече много уморена, моята майка наистина ще дойде за мен.
Малко преди да се роди изгрева мисля, че я видях - бяла, грациозна и много красива. Точно срещу прозореца на моята стая, силуетът й бе много по-фин от този на едрият бял кон, когото бях видяла днес. Беше само за миг - един миг на границата между съня и реалността и повечето хора биха решили, че това е било просто сън.
Но аз знам, че това беше тя.