Коледа от далечното минало

КОЛЕДА ОТ ДАЛЕЧНОТО МИНАЛО

И тази нощ, както много други, не заспах. Предпразничните дни ме натоварваха с мисли. Едни – тягостно тежки! Други – будеха усмивка. Навън вятърът брулеше в стъклата на прозореца. Едри капки дъждовни се плъзгаха по тях като сълзи, събираха се на перваза и потъваха в калната почва. Така моите се стичаха тихо под клепачите, за да изчезнат дълбоко в раненото ми самотно сърце. Пребродила пътеките на живота, се спрях далеч, много далеч – в детството.
Бях седем – осемгодишна. Има спомени, които бледнеят, но този не избледня, защото остави топлина, светлина в живота ми, като светулка, която припламва тук и там, когато най-малко я очакваш.
Беше Коледа – 1949 г. Отидохме на село – в Балкана. За пръв път отивах там и всичко ми беше интересно. Раздрънканият автобус се изкачваше по стръмнините и откриваше снежни, но красиви картини – скали, покрай които се провирахме, поляни, накъдрени от нападалия сняг, борове, свели кичури, сякаш да ни поздравят, върхове бели, изгубени в мъглата и долини – страшни с бездънността си. Автобуса ни изсипа на празния път. Огледах се и нищо не виждах. Изглежда беше на открито и вихрушка ни обгръщаше и целеше лицата ни с остри снежни бодилчета. От нищото се появиха конете, които теглеха шейната, която зави и се изравни с нас. От нея слезе едър мъж, за който разбрах, че ми е чичо, прегърна ме през кръста и ме постави до себе си на дървената седалка. Качиха се и останалите. Настаниха се. Време за разговори нямаше. Времето ставаше все по-лошо и чичо бързаше да ни закара живи и здрави до дома си. Сега шейната се запровира между двата скалисти бряга по тесния селски път. Не усещах студа, захласната в тази зимна приказка. Шейната се плъзна покрай река, която се извиваше като змия между снежните брегове. По по-високите камъни в реката бяха накацали, като бели птици, замръзнали ледени калпачета, поръсени също със сняг. 
Появиха се къщите – едни в ниското до реката, други – източно от нея, трети на запад – в скалистия бряг. Точно под една такава спряхме. Въпреки че беше на разстояние от пътя, сякаш беше надвесена над него, понеже долният й кат /етаж/ беше вкопан в скалата, а горния лежеше отзад върху нея и продължаваше върху долния. Малкото дървено балконче се поклащаше приветливо от вятъра. Първият поглед попадаше върху него – красиво резбовано, също с токова красиво покривче, ми изглеждаше като къщичка от приказките, които ми бяха разказвани и бях чела. Вече можех да чета. По скалистата пътечка се спуснаха рояк деца да ни посрещнат. Наистина бях попаднала в приказка. Имаше ги джуджетата, Снежанка, Дядо Мраз и още много хора, които не познавах. Преминавах от ръце, на ръце, докато накрая ме забравиха и ме оставиха сред сурията деца. 
Влязохме. От ляво беше оджака / нещо като кухня, където готвеха, но много по-различно/. По тясно коридорче и през една отворена врата се намерихме в голяма, просторна одая /сега бихме му казали салон/. Вече притъмняваше и дядо запали газената лампа и я закачи на ченгел в средата на стаята. Огледах се. От едната страна четири високи, тесни прозореца още пропускаха мъждукаща светлина отвън. Покрай стените имаше нарове /дълги дъсчени легла, застлани с черги/. Денем те се използваха за сядане. От ляво, в дъното голяма, зидана печка бълваше топлина. Върху нея бяха постлани кожи, върху които нощем спеше най-стария дядо. На средата на стаята се простираше софрата /ниска маса/, заобиколена от малки трикраки столчета. И това бях виждала в илюстрациите на приказките.
Мъжете – чичовците ми, дядовци и гостите – моето семейство, се настаниха на одъра / така наричаха леглата си, наровете ли/. Тогава и аз не им разбирах езика, но по-късно го разбрах. Започнаха разговорите си, за които ние – децата
бяхме излишни и никой не ни обръщаше внимание. Едно от тях ме дръпна и ми каза на ушенце:
-Ела да гю виджУеш сОбата ни!
Нищо не разбрах, но тръгнах след нея. Минахме в коридорчето и от там в една неголяма стая. Тя беше на чичото, който беше останал в бащината си къща. Едно легло, скована от дъски маса и два стола изпълваха стаята, но не те, а нещо друго ми направи впечатление – люлка. Те имаха люлка в стаята си, закачена на тавана. Прекрачих и се пресегнах към нея ококорена, но ме сепна гласа на момичето:
-Не мой! Ово е люлЕто на малЕчкия. Ела! Че ти дАем да гю виджУваш. Ово е братО ми!
Тя отгърна малко кърпата, която завиваше люлката. Надникнах. Вътре спеше блажено бебенце. Усетило докосването, то раздвижи главичка, примляска с устенца и отново се успокои. Гледах го като хипнотизирана, но в стаята нахълтаха останалите деца и аз се опомних. Дръпнах се назад, защото те всички застанаха чинно до вратата и мълчаха като риби. На вратата се показа една от лелите и с пръст на устата ни се скара:
-Оти сте тУе? Одма вънка!
Изнизахме се и притворихме стаята. Отидохме с леля в оджака. Близо до входа имаше нещо като фуния, зидано, от човешки ръст нагоре до тавана и още по-нагоре - комин. По средата му висеше синджир и завършваше с кука. Под нея на земята, или на загладен камък / не разбрах/ беше запален огън и на него нещо желязно трикрако /пиростия, триножник и саджак мисля, че го наричаха/, а пък върху него в котел клокочеше яденето. Стринка седеше на дървено трупче и от време, на време бъркаше в него. Замириса ми на боб. Баба седеше също на трупче в дъното на оджака и ронеше царевица в дървен съд – шиник. Това ми бе познато. И моята баба така ронеше кочаните царевица, а аз си играех до нея. Клекнах до тая баба и започнах да редя какалашките. Правех геранче, къщичка. Децата ме гледаха в ръцете, а аз се чувствах горда, че мога нещо да им покажа. Едно от тях скочи:
-И Язе мОйя!
Скупчиха се и започнаха да редят. Някой буташе построеното и те се разпищяваха. Някъде отзад заплака бебе. Ослушах се. Нали бебето беше там – в оная стая. Баба кимна с глава на една от снахите:
-Оди га надой и Ела! 
Другата ми стринка стана, промуши се между нас и отвори някаква врата, която не бях видяла. Още по-силно се чу плача. Никой не мръдна и аз не мръднах. Бебето спря да плаче. След малко стринка излезе. Малкият чичо показа на вратата отрязана елха и се провикна:
-Ей ви гю. Съг вие сте на редО.
Децата наскачаха, а с тях и аз.
-ОстАв я тАмо, ке я загърнем! - Каза стринка. - ДЕца, Убава е нал!
Децата скачаха един през друг и викаха: „Е, па Убава е! Я че гю кичим! Я! Я!“ И всичко се завъртя около празничната вечер. Елхата се кичеше с всевъзможни курабии с различни форми, низ пуканки се вплете в игличките и я обиколи отгоре, до долу, дори сухи чушки имаше закачени, всичко, което имаха в дома, или запазили специално за този ден. Веселбата беше неописуема. Вече никой не пазеше тишина за бебетата и стринките ми се появяваха с тях на ръце, за да присъстват и те на тази светла тържественост. Когато беше подредена, моят татко донесе едно пакетче, донесено от града. Всички гледаха в ръцете му. Той извади от него пет свещички с щипки, пакет памук и коледната звезда. Първо нахвърля късчета памук върху елхата, които оприличаваха сняг, но реши, че същата работа вършат и пуканките, и се зае със звездата. После защипа свещичките към увисналите клонки на елхата и тя беше готова. Предупреди ни да внимаваме, да не я обърнем и големите се оттеглиха, а ние останахме да зяпаме.
Покрай нас започнаха да се пренасят ястията и да се редят на софрата. Накрая стринка донесе ухаещата пита, увита в месал /тъкана кърпа, специално за увиване на хляба/. Извикаха ни и нас, да присъстваме на ритуала. На определено място в одаята на земята имаше огън и в средата гореше бавно един пън, който се нарича „Бъдник“. Най стария дядо, когото оприличих на Дядо Коледа, прочете молитва от стара книжка, която после старателно загърна в кърпа и я даде на снахата да я прибере. Разнесе се аромат на тамян, който беше хвърлен върху жаравата до Бъдника. Всички се кръстеха преди и след молитвата. Всеки отправяше наум своите благодарности и молби към Бога и Богородица. Запалиха свещичките на елхата и тя се усмихна, изгря с облика на живота, с който я бяха накичили и децата, в чийто очи блестеше магията на щастието, на извисения дух и неподправена доброта. Дядото взе в ръцете си хляба. В ръцете му той бе Свещен. Всички го гледаха с Благоволение. Той отчупи първото парченце и тържествено го подаде на снаха си, да го сложи до иконата на Богородица с младенеца. Второ парче – за дома, да е пълен с челяд /деца/, здраве, плодородие, животни, успешна година и не помня още какво. После отчупи за всеки и раздаде по старшинство, а на бебенцата опря хляба до устенцата им с благослов. Сякаш и те, разбрали тържествеността и свещеността на момента мълчаха и кокореха очички във всички посоки. Не можеха само да се прекръстят, както правеха големите. Възрастните насядаха около софрата. Ние – децата останахме да стърчим покрай тях. Всяка майка затопвше залък от постната манджа и даваше на детето си. Така бяхме сито нахранени от разнообразната храна. Възрастните продължиха. Котлето с виното вървеше от човек – на човек.
На сутринта ме събуди писъка на прасето. Скочих, но баба ме върна в леглото, с обяснението, че навън колят свинята и имат много работа. Не бива да им се пречкаме в краката. Към обяд вече и до нас дойде аромата на пърженото свинско. Чуха се и гласовете на децата, дошли отново всеки от дома си. И ние се присъединихме към тях. Миришеше и на греяна ракия. Мъжете бяха насядали в оджака, пийваха, допълваха си чашките с топла ракия и разговаряха. Нас ни облякоха добре и излетяхме навън. Най-младият чичо беше подготвил шейната – една такава – дълга, с извит рог отпред, в средата, където се хвана чичо, а ние се наредихме след него, всеки прегърнал предния. Спуснахме се по пътя. Крещяхме! Радвахме се! После обратно чичо я теглеше в нагорнището, а ние уж му помагахме, а повече пречехме. Прибрахме се. Всички бяха насядали около синията и се хранеха, а ние направо с пръсти грабехме парчетата месо и дъвкано, недодъвкано го гълтахме. Бяхме гладни и ни беше много сладко. Дървените паници бързо се празнеха и отново пълнеха. Никой там не питаше за подарък от Дядо Коледа, а аз бях получила най-хубавия си подарък – спомена от тази незабравима Коледа.
Прибрахме се в града късно вечерта. Татко отключи входната врата и светна електрическата лампа. С нейната светлина отлетя и магията. Приказката свърши, но остави този спомен, за да го споделя с вас след толкова много години. И си задавам въпроса: „Къде са нашите деца и внуци сега? Дали и те изживяват своята приказка – нова, съвременна с телефона в ръка, от където можем да видим поне образите им, но дали ще докоснем сърцата им?“
Усетих мократа възглавница под главата си. Обърнах я обратно и си казах: „Спокойно, бабенце! Те са щастливи по своему. Бъди и ти щастлива с тях!“ Изтрих последната си сълза...

19 12 2017