И тази нощ, както много други, не заспах. Предпразничните дни ме натоварваха с мисли. Едни – тягостно тежки! Други – будеха усмивка. Навън вятърът брулеше в стъклата на прозореца. Едри капки дъждовни се плъзгаха по тях като сълзи, събираха се на перваза и потъваха в калната почва. Така моите се стичаха тихо под клепачите, за да изчезнат дълбоко в раненото ми самотно сърце. Пребродила пътеките на живота, се спрях далеч, много далеч – в детството.
Бях седем – осемгодишна. Има спомени, които бледнеят, но този не избледня, защото остави топлина, светлина в живота ми, като светулка, която припламва тук и там, когато най-малко я очакваш.
Беше Коледа – 1949 г. Отидохме на село – в Балкана. За пръв път отивах там и всичко ми беше интересно. Раздрънканият автобус се изкачваше по стръмнините и откриваше снежни, но красиви картини – скали, покрай които се провирахме, поляни, накъдрени от нападалия сняг, борове, свели кичури, сякаш да ни поздравят, върхове бели, изгубени в мъглата и долини – страш ...