КОЛЕДНИ ЧУДЕСА
Още докато вървях към билетното гише, ме обзе някакво смътно безпокойство - усещане за приближаваща неприятност. Опитах се да потисна нелепото чувство, но дълбоко в себе си знаех, че то никога не ме лъже.
- Един билет до София, моля. За бързия влак в 15,35.
Като ми връщаше рестото, служителката учтиво ме информира, че поради силния снеговалеж влакът се движи със закъснение и се очаква да пристигне след около час и половина. Е, това е - знаех си! Бързо започнах да пресмятам кога евентуално ще се прибера в София. Дано да е преди полунощ, че иначе... Има си хас да посрещна тази година Коледа във влака! Хвана ме яд и на лошото време, и на железниците, и на глупавото ми предчувствие, но най-вече на мен самата. Защо ми трябваше да приемам тази предпразнична командировка - имам малко дете, можеше да пратят друг. Можеше, разбира се, и сутрешния влак да хвана и вече щях да съм си у дома. Да, ама пък обиколката по магазините беше повече от успешна - такива хубави коледни подаръци накупих, доволна съм. А още по- важното е, че успях да намеря в една от аптеките отдавна търсеното лекарство, което щеше да облекчи страданията на болната ми майка. А може би дори щеше да я излекува - нали по Коледа стават чудеса.
Погледнах с надежда и задоволство издутата пътна чанта до краката си. Вдигнах я и се понесохме с нея към една свободна пейка, недалеч от вратата. Тъкмо се настанявах, когато мобилният ми телефон иззвъня. Запознах накратко моите хора с непредвидената ситуация; те се разтревожиха още повече, съпругът ми дори настояваше да запали колата и да дойде да ме прибере.”В никакъв случай - спрях го аз - Остава и тебе да мисля по пътищата.” Разбрахме се да се обадя, ако нещо се промени.
Започна се великото чакане. Навън снегът падаше на едри парцали и толкова бързо, че създаваше илюзията за бяла дантелена завеса, която някой спуска от небето до земята, за да скрие света зад нея. В чакалнята бе топло и шумно. От някъде звучеше музика, чуваха се радостни възгласи от неочаквана среща на познати, разменяха се пожелания за весели празници... Входната врата се отваряше и затваряше и през нея преминаваха хора и багажи. А ето, че и едно куче се вмъкна отвън. Спря се отстрани, до стената, отръска мокрия си кожух и заразглежда внимателно наоколо. От занемарения му външен вид личеше, че е улично псе, но все пак от него се излъчваше някакво достолепие. Това може би се дължеше на неестествено дългата и леко накъдрена, спускаща се на вълни около врата му козина, която наподобяваше лъвска грива. А и в цялата му стойка, в движенията му имаше нещо, което предизвикваше неволно възхищение.
Един малчуган се спря пред него и протегна ръка да го погали. Майка му, ужасена, го дръпна назад, като му говореше нещо сърдито.
От вратата откъм перона се зададе възрастен железничар с недоизядена баница в ръка. Минавайки край животното, той се поспря, отчупи голямо парче и му го подхвърли. Кучето се наведе, помириса, но не яде. Мъжът се ядоса, изпсува, взе парчето баница и го запокити в коша за боклук. Очаквах, че ще срита песа или ще го прогони, но той просто продължи пътя си, мърморейки.
След него и кучето тръгна по пътеката между пейките, като обръщаше главата си ту наляво, ту надясно, сякаш търсеше някого или нещо. Никога не съм общувала отблизо с животни, но сега - кой знае защо - ми се прииска да го помилвам. Струваше ми се, че то е тръгнало да търси не храна, а топлина и ласка - затова е дошло тук, при нас, хората. Протегнах несмело ръка напред. Животното се приближи и внимателно ме подуши. Докоснах полекичка влажната мека козина между ушите му. Изглежда му хареса, защото не си тръгна, а продължаваше да стои, като само отвреме-навреме вдигаше глава и тъмните му очи изразяваха благодарност и тъга. Поне на мен ми се струваше така.
Кучето се повъртя още някое време наоколо, полежа до багажа ми, положило глава между предните си лапи, а като му доскуча, надигна едрото си тяло и се запъти нанякъде.
Макар често-често да поглеждах към големия стенен часовник насреща, стрелките му сякаш бяха замръзнали. Снегът, който обилно се сипеше навън, като че бе затрупал и самото време.
Изведнъж остра болка проряза вътрешностите ми. В червата ми сякаш се разливаше огнена лава. Дали от притеснението заради закъсняващия влак, дали от насъбрания студ, но налагаше ми се незабавно да посетя тоалетната. Огледах се безпомощно наоколо. Чакалнята се беше поопразнила. Но на отсрещната пейка видях, че седи възрастна жена. Приближих се и я помолих да наглежда за малко багажа ми, щото ми се налага спешно да...” Ама, разбира се - прекъсна ме тя. - „Немай си грижа”.
Когато след няколко минути се върнах в чакалнята, видях драматична сцена, която се разиграваше току пред входната врата. Жената, на която преди малко се бях доверила, дърпаше с две ръце чантата ми от зъбите на отскорошния ми четириног познайник, но той само ръмжеше и не пускаше. Наоколо се бяха събрали неколцина мъже, които, в желанието си да помогнат на жената, викаха срещу горкото животно, ритаха го, удряха го, но то изобщо не отваряше стиснатите си челюсти.
„Ей, госпожо, чакайте! Къде така с моята чанта?” - затичах се аз към живописната група. Като ме видя, крадлата бързо пусна дръжките на сака, шмугна се през вратата и снежната вечер я погълна като залък.
Изненадани, хората наоколо смутено се извиняваха - те помислили, че кучето е нападнало жената и се притекли на помощ. Аз почти не ги слушах. Цялото ми внимание бе насочено към злополучната чанта - по нея имаше видими поражения: едната дръжка висеше откъсната, зъбите на кучето бяха пробили кожата на няколко места. Но като отворих ципа, видях, че съдържанието е невредимо - и подаръците, и флаконът с лекарството. Въздъхнах с облекчение и потърсих с очи моя героичен и неочакван спасител. Но къде е той? Нямаше го в чакалнята. Надникнах и навън, но в снежната виелица нищо не можеше да се види. Изчезнал беше също тъй ненадейно, както и се беше появил.
В този момент по високоговорителя съобщиха, че дългоочакваният влак за София най-после е пристигнал и след две минути тръгва от първи коловоз. Грабнах многострадалната си чанта и се запътих към перона.
Когато си пристигнах вкъщи, малката ми дъщеричка още не беше заспала. Посрещна ме на вратата, облечена в розовата си пижамка, хвърли се на врата ми и ме потопи в звънливия водопад на своето бръщолевене: ”Маменце, вярно ли е, че по Коледа стават чудеса? Госпожата в градината каза тъй, а пък батко вика, че това са глупости..”
„Вярно е, мъничката ми, вярно е.” И за доказателство, като я слагах да спи, вместо обичайната приказка за „лека нощ” ù разказах ето тази история.
Мария Костова
© Мария Костова Всички права запазени