Симеон влезе в класната стая и усети как приказките замряха още с появяването му. Вървеше с наведена глава и нямаше нищо напротив да се прави на невидим. Седна на чина си и извади една тетрадка по "всичкология" и химикал. Заигра се с химикала и го въртеше нервно из пръстите си. После взе да го щрака. Не чу нищо през деня. Витаеше в пространството. А минутите едва - едва се нижеха.
Лили я нямаше в клас. И по-добре…не искам да я гледам…
През междучасието отиде до лавката за хамбургер. Изчака момчетата от класа да минат и тогава се нареди на опашката. Правеше се на разсеян, но беше нащрек. Като оголен нерв... само някой да го закачи и щеше да се втурне насреща му...
Беше много гладен. Захапа здраво закуската и отпи от колата. После смачка кенчето и се затътри към стаята. Май по-добре да е сам...като вълк единак...
Часовете се изнизаха и когато удари последния звънец той нетърпеливо се изниза първи от стаята. Побягна най - бързо.
До тук добре, никой нищо не му подхвърли.
Но усещаше погледи, впити в гърба му. Догади му се като помисли как се разтягат клюки и кой знае колко много му се присмиват. Тръгна из града нарамил черната си раница. Беше началото на май. Слънцето огряваше силно от лазурното небе. Без нито едно облаче. Синева... А дървета зеленееха, свежи, живи... Миришеше на пролет...
Съблече якето си и го преметна през рамо. Щеше да се поразходи преди да се прибере у дома. Живееха в една панелка на края на града, почти в нищото. Блокът беше със сива мазилка, излющена на доста места. Грозен и неприятен за окото. Стените на асансьора бяха надраскани по стените с доста глупости. Коридорите бяха с излиняла зелена боя, а прозорците със зацапани стъкла от прах...Тъжно място за живеене. Унило...потискащо...
И до тях след двадесетина метра за капак почваше ромската махала. Контейнерите за боклуци преливаха, а разхвърляни торбички , кашони около тях се вееха от вятъра и разнасяха смрад. Винаги имаше по няколко ровещи из кофите роми. Наврели главите си в боклука...Те ръчкаха с железни пръти и вадеха каквото намереха за ценно...тъжна картинка...
Апартаментът, в който живееха беше с две малки спални, холче с кухненски бокс и тераса. И той беше потискащ. Сменяха на няколко години тапетите да го освежат, боядисваха вратите и прозорците, майка му слагаше саксии с цветя на терасата, за да стане по - красиво. Но по-красиво едва ли ставаше... Домът им беше студен, както и отношенията им... Нямаше разбирателство. Родителите му почти не си говореха. Всеки си кръжеше в своя си орбита. По - точно бяха като два ледени айсберга...
Баща му се връщаше от работа вечно уморен. Носеше пари. И лошото си настроение също. Начумерен, изнервен, сприхав...Караше влакове. Но не харесваше работата си. С подпухнали от безсъние очи, измачкани сини костюми и посърнало лице влизаше и сядаше да пие. Почваше с бира, после нещо по- твърдо, минаваше на вино и пак бира. Симеон гледаше да изчезва в другата стая, преди баща му да почне да се заяжда с него. Майка му беше медицинска сестра. Хубава, но вече с повехнала хубост. Русите й коси бяха с бели нишки. Лицето й посивя. Тя ходеше на смени и рядко се засичаха с баща му. Вземаше и извънредни смени в отделението, защото не й се стоеше у дома. Искаше да избегне скандалите.
Не бяха добро семейство. Понасяха се трудно един друг. Може да се каже, че Симо обичаше майка си. Разбираше се с нея. Но към баща си таеше дълбока неприязън от доста години. Това пиене през двата дни, когато си идваше след работа баща му, го отвращаваше. Вземеше ли баща му да фъфли и да върти пиянски очи, Симо направо полудяваше. Понякога го съжаляваше, че е толкова слаб и нещастен.
И все се чудеше, защо родителите му са все още заедно... Така му се искаше да живеят в сговор и разбирателство...Да го подкрепят във всичко...
Вървеше из центъра на града, когато видя пред един бар обява, че търсят барман.
Зачуди се няколко минути, после смело влезе. На бара едно красиво усмихнато момиче го попита какво желае. Не бях влизал в това заведение. Имаше сепарета, имаше и други самостоятелни маси до прозорците. А барът беше дълъг и с много високи столове около него. Зад барът кафе машина, чаши, витрина, бутилки всякакъв алкохол. Барът светеше от чистота. Огромни телевизори обхващаха целите стени. В дъното имаше микрофони, две китари и синтезатор. Май ставаше голям купон, щом има и жива музика...
- Видях обявата за барман…някой шеф има ли тук…
- Да, ела.
Свърнаха зад салона и тя почука на една странична врата.
- Дааааа…влез – се чу отвътре.
- Шефе, тук това момче пита за обявата…
Стаята беше модерен кабинет, с хубави мебели, диван, две кресла, огромно бюро, метална каса в дясно, шкафове, барче за напитки.
На бюрото срещу него седеше мъж на около четирдесет години, младолик, с тъмна коса, с кожено яке, взиращ се в екрана на лаптопа пред него. На шията му висеше златен медальон на солидна верижка.
- Заповядайте - посочи той стола срещу него.
Седнах и вперихме очи един в друг. Шефът имаше остри като карфици очи. Изпитателно ме гледаше и сякаш искаше да влезе в главата ми.
- Аз съм Николай Вангелов, държа този бар. Търся барман. Някой, който и да не е работил това, но да има желание да се научи и да работи. И да не ме краде, защото хвана ли го…става лоша работа…хммм…- и се ухили.
Два реда бели зъби се стрелнаха под тънките му устни. Едната му ръка се заигра с часовника му, който беше на другата му китка.
- Аз мога да започна. След три седмици завършвам даскало. За сега мога да карам втори смени. Нямам други планове. Бързо се уча и …не смятам, че съм .... крадец…
Шефът избухна в смях. Гръмогласен и силен. После ми подаде ръка.
- Значи се разбрахме…почваш…за сега на минимална…след месец ще видим…сега иди при Ина и се върти при нея. Тя ще те направи барман. Как се казваш момче…
- Симеон Иванов.
Върнах се при бара. Все още беше обяд и само няколко души по масите пиеха кафета и бири.
- Аз съм Симеон…Симо…шефът каза да почвам…да гледам…да се уча…
- Ина… - подаде ми нежните си пръсти тя.
Розов маникюр, сребърни пръстени по ръцете и сладка усмивка. Усмивка, която се разлива по цялото й лице и я озарява. Две трапчинки цъфнаха на бузите й. Русата й коса беше прибрана високо на тила й с розова шнола. Очите й сини като езера, със закачливи пламъчета. На ушите й се полюшваха сребърни обици с искрящи камъчета.
Оглеждахме се един друг и май всеки остана удовлетворен от видяното.
Боже, идеално парче… каква е наконтена, хубава... - ухилих се аз.
- Ееее Симо…ок…сега е кротко, но след осем става фул човече… Сега ще ти покажа най - вървежните коктейлчета… Извади едно подвързано с кожа меню и започна да ми говори. Казваше едно френско рррр…, което беше супер мелодично да го чуя. Въртеше пръсти с розовия си маникюр, докато ми обясняваше, а аз запленен като последния глупак се блещех и нищо не чувах от думите й…
Застанах зад нея, вдишвах силния й парфюм и не чух нищо от бърборенето й. Гледах късата й секси пола, обгърнала стройното й тяло, хубавите й глезени, обувките с висок ток, едрите й гърди, напиращи под копринената й риза и усетих, че това момиче…хъммм… ми взема акъла от пръв поглед… Бях погълнат.
Жена...хубава секси жена, а не като девойките от училище... Очите й бяха като на котка...ласкави, гальовни, мили, примамливи...
Небеса! Точно такава мадама искам! Може да е с няколко години по-голяма, но няма значение… Пръв поглед...от пръв поглед е всичко... като гръм от ясно небе идва... без да искаш, без да си очаквал, те връхлита...
Не знам защо така стана...все едно виждам момиче за пръв път...
Искаше ми се да я целуна и да вкуся тези малинови устни…
Усетих приятна възбуда... хормоните ме треснаха...Измънках нещо... сконфузено. Отидох до тоалетната, щото самолетът ми излетя...
Продължава…
© T.Т. Всички права запазени