7.03.2008 г., 20:59 ч.

Копривкина могила 

  Проза » Разкази
1315 0 15
12 мин за четене


Всичко започна, когато дойдоха вретенарките. Над селото беше надвиснал страшен огън. Въздухът лепнеше по кожата, тежък и горещ, потяха се даже шепата старци, които доизживяваха дните си под сенките. Не беше дошло още време за жътва, но навсякъде се усещаше онова тежко безмълвие, което идваше с узряването на житото. Възрастните тревожно гледаха небето и се кръстеха, дано Господ не им изпрати порой или градушка. Жените човъркаха вяло из градините, мъжете клепаха сърповете и потягаха каруците.
В един такъв душен ден откъм ракитаците влязоха циганките. Бяха десетина, разделиха се на групички и плъзнаха из селото. Продаваха вретена и лъжици, а вземаха всичко – от боб и вълна до току-що издоено мляко. Жените бързаха да ги отпратят, да не би да направят магия или да откраднат нещо.
В голямата къща беше чисто и празно. Всички бяха заминали още сутринта на погребение в Караманкьой и у дома оставиха само Спираки. Той се беше скрил на сянка в сайванта, дялаше с теслата и тихичко си подсвирваше. Видя циганката, чак когато се изпречи насреща му, лека и гъвкава като котка.
- Вретена, лъжици продавам, бате! – изпя тъничко момичето. – Ще даваш на мен малко брашно, да омесим питка на децата?
Спираки й напълни дисагите, изпроводи я до пътя и хлопна резето.
Нищо не беше казала, ала пъстрите й очи сякаш го бяха изпили. Сънят му се развали, хлябът не му се услаждаше, ходеше като отнесен. Старите се чудеха къде се е заблеял, а на очите му бяха все лъскавите плитки на циганката и малките й гърдички, които напираха да пробият ризата. На тръгване беше разлюляла поли, тръсна плитки и от нея се понесе дъх на прясна орехова шума и летен огън. Миришеше тръпчиво на гора, на трева, на съчки върху жар и на горски цветя. Спомнеше ли си Спираки тоя аромат, спираше се насред крачката си и дълго стоеше като омагьосан. Не можеше да се начуди как е възможно на света да има такива жени, да миришат толкова омайно. Сестрите и майка му лъхаха на луга, на домашен сапун и стара пот. “Като самодива е!” – каза си една вечер удивен и тръгна да търси катуна.
Циганите бяха опънали чергила зад дъбравата. Прегази рекичката и се притаи в драките. Край огъня шетаха три жени, мъжете бяха наклякали и тихичко си говореха. Изведнъж се вдигна страшна врява, от една колиба изскочи младата, дето му беше продала лъжиците и хукна към гората. След нея викаха един през друг:
- Урзичано, ей, Урзичано! – но един от мъжете с властен жест ги възпря.
Циганката потъна в горичката. Спираки я последва безшумно и до последните дървета изскочи пред нея:
- Почакай, Урзичана, нали така се казваш!
Така се започна оная прокълната любов, за която първо се шушукаше по седенките, а след смъртта на Урза се извади на песен. Спиро жънеше по цял ден като хала, а вечер едвам дочакваше да налягат жътварите и се изсулваше в тъмнината. Урза го чакаше нетърпелива и после до съмнало лежаха в гъстата трева, загледани в изтляващия сърп на месечината. Целуваха се дълго, галеха се ненаситно и с часове не обелваха дума, пропаднали в дълбините на телата си.
Една нощ Урзичана не дойде на срещата. Прималял от тревога и желание, Спиро тръгна към катуна. Любовта така го беше замаяла, че не беше усетил как привършиха жътва и вършитба, как се беше изнизало лятото и беше дошло време да берат царевиците. През ум не му минаваше, че всяка есен циганите се прибират да зимуват някъде. Не му беше казала и Урза, тайно надявайки се някоя вечер да я отведе в селото и да се венчаят.
Завари поляната празна. На мястото на шатрите имаше само утъпкана трева, наоколо ветрецът разнасяше студена пепел от огъня.
Заминали са, заминали са... повтаряше си като обезумял Спиро. Хукна към селото да вземе кон и да догони катуна. Тичаше в тъмницата, на един дъх мина през стърнищата и реши да прегази направо, през градините. Усети счупения крак най-напред в сърцето, сякаш го бяха улучили в центъра на болката...
Лежа увързан до Андреевден. Като смъкнаха дъските и превръзките, кракът му сякаш беше станал по-дълъг, болеше го на всяка стъпка, на всяка крачка. Вървежът му стана несигурен, както несигурно и омъчняло беше сърцето му. Нищо не можа да заглуши спомена за пъстрооката циганка и сладките й целувки, по цял ден се мотаеше из къщата кисел и свадлив, а нощем сънуваше топлите бедра на Урзичана. Домашните му отдаваха това на счупеното, а той не можеше да ги гледа – нито тях, нито къщата, нито ситния снежец, който засипваше селото и му отрязваше пътищата към Урза. До Коледа така ги беше изтормозил, че най-сетне майка му се досети – жена му трябва на това момче, да му заспива на рамото и да му укроти бесовете. Да му напълни ръцете и сърцето, а на нея къщата с внучета...
Младата невяста му напълни леглото и ръцете, но сърцето не можа. Още на сватбата Спиро така се напи, че булката осъмна до него недокосната. Като им се свърши търпилото да чакат ризата с честта и блага ракия, почерпените сватбари започнаха уж на шега да пеят: “Мома лягам, мома ставам...”. Старата ги изпроводи до вратата с клетви. Но не кълнеше тях, а пустия си късмет – расла беше при пиян баща, мъжът й беше пияница, сега се почна и с единствения й син. “Това ми било орисията, пъшкаше тя, - от червен конец до зелен венец”.
Помнеше тая песен от баба си – комуто е орисано от раждането си, кога му вържат червен конец на ръчичката, да е сред пияници - сред пияници ще е и със зеления погребален венец. И се молеше поне снахата да е търпелива като нея, да не му продумва насреща, че да не се научи Спиро да я бие... А снахата беше дошла с голяма зестра – декари плодородни ниви и голяма прикя, на сватбата сватът окачи на шията й цял наниз рубета. И сега младата тихичко приплакваше, като гледаше как мъжът й всяка вечер се прибира от кръчмата, заплел крака. Лягаше до него в огромното легло и го чакаше да заспи, за да го милва и да му се радва. Нощем Спиро ставаше друг, размърдваше се посред нощ и я търсеше сред пиянска мъгла. Сутрин я гледаше с мътен поглед и едвам изтрайваше да мръкне, че да се завлече в кръчмата. Че е бременна, разбра по наедрялата й снага и спря да я търси в леглото.
Дойде пролетта. Лицето на бременната се нашари с петна, а по синорите цъфнаха първите дръвчета. Сладкият дъх на сливов цвят и жуженето на пчелите се носеха на тънки, омайни вълни. Спиро ореше по цял ден, а вечер се прибираше толкова пребит, че нямаше сили да се дотътри до кръчмата. Невястата му се радваше на това неочаквано щастие и пак го галеше мълчешката.
И тъкмо по Великден вретенарките дойдоха пак. Из селото се носеше мирис на кардамон и ванилия, на лимонови кори и на току-що изпечени козунаци. Циганките плъзнаха по сокаците и отвред се чуваше напевното им: “Фъ мамъй, вряу конозач!” /Майчице, дай ми козунак!/. Старата побърза да залости портата, като кълнеше тихичко: “Чумата да ви нахрани, дано, отде се довлякохте пак да ми разтуряте къщата!”
Колкото и да се мъчеха да опазят тайната на Спиро, тя беше стигнала и до ушите на младата. До този ден не й се вярваше мъжът й да е любил циганка, но като видя уплашеното лице на свекърва си, коленичи пред иконата и се затресе от плач...
Спиро усети, че Урза се е върнала, докато ореше. Нещо го присви през пъпа. Пусна ралото и седна в разораното. Нещото продължи да го разкъсва в корема, после се премести в сърцето... свиваше го и го усукваше като мокро платно. Качи се в гърлото и го пристегна като бесило. Бесило ли се беше задало, живот или смърт го чакаше, той не знаеше, но знаеше друго – така го приболяваше сърцето, когато видеше Урза да тича насреща му с разперени ръце... По омекналите си крака и туптенето в гърлото разбра, че е наблизо и едва довърши браздата. Бързаше към селото като прокълнат, бързаше да остави конете, да се измие и преоблече, и да хукне към катуна. Като го видя да пръхти като кон на кладенеца и да облича чиста риза, бременната изхлипа:
- Спиро, не отивай!
Не й отвърна, защото нямаше време, знаеше, че Урза го чака в дъбравата и душата му литна натам още по-бързо и от краката. Тя беше застанала насред поляната – още по-хубава от преди, порасла, с бистра кожа като кехлибар. Разпери ръце, гривните й задрънчаха, а тялото й го пое жадно като пресъхнала земя.
Целият свят беше онемял, за да не им пречи – птичките спряха да цвърчат, ветровете стихнаха шумоленето си, тревата се отпусна под тях мека и потайна. Зачервено, слънцето побърза да залезе и срамливо се скри зад баира. Мравките, натоварени, спряха по средата на пътя си, а щурците се изпокриха из дупките. В полунощ Христос щеше да възкръсне, а те – да изгорят в любовта си. Извършваше се великото тайнство на зачатието – не оплождане, а зачеване; не любене, а сливане; не отдаване, а изгаряне.
Клета, клета Урзичана! Коремчето на блудницата плахо растеше под злобните погледи на циганите, докато голямата къща се въртеше около съпругата, която се приготвяше да ражда. Едната кроеше пелени и бродираше шапчици, а другата вече не смееше да се покаже в селото. Зад дуварите жените я кълняха, мъжете двусмислено кашляха, а злобните хлапетии я замеряха с буци и камъни. В катуна я гледаха с лоши очи, бояха се, че детето на грешницата ще им донесе нещастие. Само Спиро оставаше глух и сляп за всичко освен за изгората си. Собствената жена така му беше опротивяла, че на радостния вик на акушерката: “Момиченце!” - отвърна злобно: “Голяма работа! Още една патка в къщата...”
Лятото вече изтляваше. Урза бродеше из стърнищата, скиташе в гората и от ден на ден натежаваше. Наближаваше време да се разтуря катуна, а какво щеше да стане с нея? В близките села още я пускаха да проси, но като се приберяха на колибите, кой щеше да храни нея и детето й... Циганската й душица, уж безгрижна, се свиваше от лоши предчувствия, а на Спиро му се късаше сърцето – не можеше да напъди жена си, не можеше и да се събере с бременната вретенарка. И пак започна да пие. Напразно любимата му клечеше на брега всяка вечер, изтръпнала от септемврийския студ. Загръщаше се в парцалаци и по цели нощи го чакаше, омаляла от плач. Една нощ се прибра в катуна и разбуди билкарката:
- Махни го, ще изтърпя каквото трябва!
- Сега ли се сетихте, Господ да ви убий! – изсъска старицата и я заопипва с черните си възлести ръце на вещица. – Късно е, Урзичано, ши го раждаш това копиле...
Урза роди в един мразовит декемврийски ден, в страшни мъки и заобиколена от хлипащи жени. Момиченцето беше беличко и русо като баща си, очичките му, още от сега личеше, щяха да са котешки, като на майка му.
- Сус! – кресна бабата на циганките. – Радвайте се, ма, какво сте ревнали – туй бяло дете късмет ще ни носи! Селянките са милостиви, като видят Урза с таквоз хубаво дете, повече ще дават!
Напролет тя се върна сама, на ръце с пеленачето. Беше боледувала цялата зима, детенцето беше хилаво и ревливо, и циганите се умориха да ги хранят. През март още ровеше в корените на копривата и обикаляше около чуждите кошари, дано някой се смили над бебето и да й даде паничка мляко. Докато се влачеше на север, болна и уморена, открадна за пръв път. Пъхна в пелените на детето няколко кочана царевица и с тях изкараха цяла седмица. Но млякото й не стигаше и малкото се късаше от плач.
Стигна селото следобед. Беше каталясала и се скри в една копа сено, зарови се до бебето и тутакси заспа. Вечерта го уви хубавичко и отидоха до реката да чакат баща му. Беше сигурна, че я е усетил и ще я търси.
Спиро не дойде. Не дойде и на другата вечер, и на следващата. Урза не знаеше, че жена му пак беше бременна, а старият го беше заплашил, че ако още веднъж се събере с циганката, ще го прокълне и ще го изпъди – без земя, без дом и без челяд.
Скитницата изрони последните зърна на царевицата, изяде ги и седна да кърми малкото. Млякото й беше се дръпнало и детето дълго пищя, после, останало без силички, заспа в ръцете й.
Тогава реши да влезе в селото и да го потърси.
Отвътре я видяха още като идеше по пътя. Снахата се тръшна на миндера и заплака с глас, след нея ревна и момиченцето й. Старата изтича да залости вратата, а старият се потули някъде. Спиро от сутринта беше седнал на пиене в механата и никой не посмя да му прати хабер, че е дошла циганката с детето. Урза не почука – седна пред портата и зачака. Беше решила тук да умре, но да го види, да му покаже детето и да го подсети за себе си. Ще чакам, все някога ще излязат...
Той  се прибра чак надвечер, не беше много пиян, но на толкова пиене ставаше зъл. В кръчмата някой му подхвърли, че изгората му е дошла с армаган в ръце и той побесня. Като я намери такава вкочанена, заблъска по вратата. Отвътре се започнаха едни клетви и писъци, една тупурдия, сякаш бяха обявили война. Спиро се мяташе отвън обезумял и виеше като върколак, отвътре се сипеха проклятия...
Най-сетне портата се открехна, подаде се старата, чорлава и страшна:
- Давай детето и се махайте където ви видят очите!
Изтръгна скимтящото вързопче от майка му и портата отново се затръшна. Спиро завлече умиращата Урза до една копа кочани на края на селото, изрови й бърлога и остана да клечи до главата й. Хубавата циганка гаснеше бързо, някога кехлибарени, сега изпитите й страни ставаха бледосинкави, зениците й помътняха, ръцете леденееха.
- Ще издъхна... промълви тя, като се силеше да му стисне ръката, но я разтърси дълга тръпка и светлината я напусна.
Опяха я като християнка, защото вретенарите почитаха Христос, но не посмяха да я положат в селското гробище. Скромният дървен кръст бързо се килна от ветровете, пръстта на гроба й се слегна и след няколко години рядко си спомняха кой е погребан там. Помнеха само Спиро и старата, защото тя отгледа сирачето. Като не знаеха как го е кръстила майка му, дадоха му името на баба му Софийка. Фика, както я наричаха всички, стана хубавица и след смъртта на баща й мащехата я напъди.

Хубава като покойната Урза, но корава и разумна като баба си, Фика сви скромното си богатство в една бохчичка и пое по пътя на майка си. Разправяха, че я виждали по селата, гледала на ръка и селяните я тачели, защото много познавала. После се чу, че омаяла някакъв богат вдовец, но и това се забрави. Остана само името на мястото, където беше погребана майка й – верни на обичая си всичко да преиначават по своему, селяните го кръстиха “Копривкина могила”, защото Урзичана значеше копривка.

 

 

© Кети Рашева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??