Загърната в карамелената пелерина на вечерта, седях на балкона и вдъхвах нейното сладко ухание - на саксийни цветя, залязващо слънце и заспиващ ден. Опияняващата смес се разливаше в душата ми като вълните на Бяло море на разсъмване. Попивах това съкровище дълбоко в душата си, при всички други ароматни „бижута“, скътани там през годините.

Някои събират пощенски марки, други златни гривни, маркови вина, колички, кукли, монети. Аз колекционирах ухания. Заключвах ги в сейфа на сърцето, никой да не ми ги вземе. Те бяха моето хапче против самота. Преди време направих грешка да споделя този факт с бившето ми гадже и кандидат за бъдещ съпруг. След изреченото с мъка откровение той хвана лицето ми с ръце, погледна ме иронично и ме застреля само с една дума :“Крадла!“

Споменът удари душата ми до синьо, затова се наведох над саксията с малки карамфили. Уханието ме прегърна нежно, целуна насиненото и се усмихнах. Затворих очи и измъкнах едно от най-ценните си съкровища – уханието от ръцете на мама. Нея вече я нямаше, но ароматът на топлите ú обичащи ръце беше тук – на детство, чиста обич, светла тъга. В този божествен мирис можех да се отпусна като в люлка и да забравя обидите на света. Бях сигурна - ръцете на мама никога нямаше да ме изпуснат да падна.

Сутринта облякох риза на цветя. Сложих в косата си пъстра шнола и потеглих към новата си работа. Градчето не беше голямо, а все още имаше улици, по които не бях минавала. Тази към новия офис бе една от тях.

Времето беше ясно, а въздухът - кристално сладък. /Едно от предимствата да живееш почти на село./ Вървях бързо и преповтарях уводните изречения, с които смятах да се представя. Внезапно ухание на непознато цвете се втурна през глава към мен и залепна на устните ми. Спрях и се огледах. В къщата отдясно жена в рокля на капки поливаше лехите до оградата. Тръгнах след аромата влюбена. Той ставаше все по-силен и примамлив. Нямаше съмнение, че цветето на омайното ухание беше някъде тук. Вдъхнах дълбоко и алчно още от него. Сякаш мед, гюл и карамел бяха смесени нежно с бял кичест люляк. Вървях след тази магия като хипнотизирана.

-Добро утро – поздрави първа непознатата. – Не давам цветя от градината.

-Откъде знаете, че ще поискам?- прескочих поздрава раздразнена.

-Всички искат - усмихнато отговори тя. – Аз обаче не давам. Особено на теб.

-Защо? – недоумяващо разперих ръце, безумно учудена.

Тя остави лейката и се вгледа в мен, а аз се наместих до цветето, от което идваше омайното ухание. Вече знаех кое е, но никога не бях виждала такова в живота си. Докато тя обясняваше, го изучавах и фотографирах в паметта си, за да мога да го потърся после в сайт за цветя.

-Когато бях млада – ясно усетих гнева ú – поисках това цвете от една жена.

-И тя не ви даде - довърших вместо нея.

-Да – отговори ядосана тя. – Тогава не беше като сега, нямаше откъде да го купиш или поръчаш, особено от чужбина. Ала аз все пак го намерих.

-Как? – полюбопитствах неволно.

-Няма значение – сопна се жената. – Ако искаш цветето, купи си го, сега има всичко. Не съм нито магазин, нито благотворително дружество. – някак набързо изрече тя и се отдалечи.

Помилвах с очи уханното цвете до оградата – високо, с големи тъмни листа, а отгоре приличаше на цъфнала пита слънчоглед, но с лилави малки цветчета, излъчващи магичен аромат. По върховете им светеха капчици амброзия, върху които пчелите кацаха и ги изпиваха с огромно удоволствие. Как се казваше това чудо на природата? Откъде беше дошло? И как можех да го имам?

С такива мисли пристигнах в офиса. Опитах се да ги пропъдя, но те се връщаха като прелетни птици в гнездото си и чакаха да бъдат нахранени поне с малко надежда живот.

Следобед пристигна шефът на отдела да види как навлизам в работата. Кожата му ухаеше на слънце и мента. Косата ми сама започна да се навива на букли, а пръстите ми отказваха да се отлепят от неговите. Исках този аромат в своята колекция и го откраднах тайно, да се сгушвам в него, когато изпитам нужда да ме прегърне обичан мъж.

-Да не би да съм двойник на някого, който ви е бил скъп? – усмихнато ме попита той, докато с мъка отдръпвах дланта си от неговата.

-Извинете - изчервих се и се дръпнах виновно.

-От сто години не съм виждал такъв цвят – повторно се усмихна той.

-Холандски божур - изрекохме едновременно и стаята изведнъж стана тясна.

Говорихме за цветя, пътешествия, аромати. Ала когато си тръгнах обратно към моя дом, уханието на магичното лилаво цвете до оградата влюбено откъсна душата ми и отказа да ми я върне, смесвайки се с аромата от кожата на младия мъж в офиса.

Мислих цяла нощ как да ги имам. На другата сутрин минах по същата улица. Жената отново бе там. Помолих я да ми продаде коренче от вълшебното цвете, но тя категорично отказа. Не склони да помагам в градината или да ú подаря някое, което няма. На всичките ми предложения казваше упорито – не, сякаш се страхуваше от мен.

Търсих въпросното цвете по цветарските магазини в района, проверих и в сайтовете за цветя - никъде не го открих. Разпитах съседки, познати на познати на познатите. Никакъв резултат. Споделих проблема си с младия мъж в офиса, ала той само хитро се подсмихна.

Желанието да имам цветето стана толкова силно, че реших да направя нещо недостойно. Прескочих през нощта оградата и заопипвах земята за малък израстък около корена. Нищо. Нямаше да отскубна самото цвете – беше само едно. Не бих го взела за нищо на света. Осъзнавах какво върша и ми се плачеше.

Глухо ръмжене зад мен ме хвана с примка за гърлото. Как не се сетих, че може да имат куче. Обърнах се бавно и изстинах – беше огромно. Стоях и не мърдах, а то продължаваше да издава сърдити звуци заплашително. Побегнех ли, щеше да ме разкъса. Ръцете и краката ми изтръпнаха, в гърлото ми скърцаше стъкло.

-Перо – извика го мъжки глас и кучето послушно си тръгна, а аз се свих на кълбо.

Познах аромата му, помнех уханието на кожата му. Исках да умра, но не можех. Нощта ухаеше на любов, виждах звездите над цветето и неговият магичен мирис ме прегърна. Вече знаех как да разреша проблема. Прескочих оградата смело.

След няколко месеца влязох в дома на цветарката, облечена в бяло. Тя ме посрещна с букет от лилавото цвете. Наведе се към мен и прошепна в ухото ми с треперещ глас:

- Вместо да откраднеш чуждо цвете, взе сърцето на моя син. Ти си по-умна от мен. Благословена бъди!

Мълчах и не знаех какво да кажа.

-Как намери онова цвете, което не ти дадоха? – попитах внезапно.

- Откраднах го – смутено призна тя. – От твоята баба.

Свекърва ми си отиде няколко години след това. Сега цялата градина с чудни цветя е моя. Имам вълшебна магия от всякакви аромати от пролет до късна есен. И подарявам коренче или грудка на онзи, който поиска, защото съм безкрайно богата. - Всяка вечер се сгушвам в ароматната обич на моя прекрасен съпруг и уханието на неговите целувки кара дори звездите да се разпукват в кадифената длан на небето като цветя.