Елфът Койн се разхождаше из огромната непозната и тъмна гора. Отнякъде дочу нежна и тиха песен, която можеше да разтопи сърцето му, той обаче усети, че това бе просто капан… Момчето продължи да върви, песента обаче ставаше все по-красива и силна… Затова момчето направи няколко бързи скока, с които изкачи едно от високите голи дървета в гората и започна да я оглежда. Всички дървета бяха покрити с мъх. Стъмваше се. Момчето усещаше един познат мирис… Мирисът на ужасните същества, гномите… Те бяха точно обратното на елфите, бяха дребни, с дълги носове и костеливи ръце и бяха наистина неприветливи, живееха в подземията, но в този късен час, когато вече се стъмваше, те без притеснение можеха да се поразходят из гората, без да се притесняват, че може да изгрее слънцето и да ги превърне в камъни… Но откъде се чуваше тази красива елфическа песен, та гномите не можеха да пеят така… Може би това беше някаква зла магия-капан на гномите?… Койн обаче нямаше да се хване.

Той видя как гномите минават бавно под дървото, на което се бе окачил. Вървяха тихо, въпреки опадалите сухи листа по земята, не се чуваше никакво хруптене или дори най-малкия шум. Койн обаче за ужас забеляза, че те носеха нещо… Нещо дълго и мъртво … Мъртъв елф… Искаше  му се да извика, да скочи долу и да избие гномите, но не трябваше да го прави, трябваше да почака малко… Точно докато си мислеше това, обаче, клонът, на който Койн бе стъпил, внезапно поддаде и се счупи, а младежът запада надолу шумно, тупна на земята, невредим, естествено, но ужасен, защото гномите го чуха. Един от тях се обърна и в същия миг вече бе изстрелял черна стрела към елфа, която изсвистя покрай него, но не го улучи. Койн обаче в този момент се ядоса и каза тихо на поразения от ужас гном:

-Аз съм елф… Ти, късокраки, не ще стреляш по най-добрите стрелци, никога няма да ме уцелиш с кривите си пръсти! – и тогава Койн скочи във въздуха и изстреля магия, която направи гнома на прах, другите обаче захвърлиха мъртвото тяло и започнаха да изричат някакво тихо проклятие, което внезапно унесе момчето… Думите се плетоха като клоните на гъстата гора, оплитаха съзнанието му и го поваляха на земята…

По-късно момчето се събуди. Отвори леко едното си око, все още бе замаян, но видя огъня, около който се бяха насъбрали гномите. Опита се да се размърда, но усети здравите въжета около тялото си. Огънят пукаше тихо, а гномите си бъбреха тихо със злобните гласчета.

- Когато заминем – чу младежът, – господарят ще остане наистина доволен… Взехме един роб повече, отколкото поиска той… Надявам се, ще ни възнагради добре.

- О, да… – закискаха се останалите, а единият от тях изграчи:

- Я гледайте, онова дърво там се разсъни! – той посочи с дългия си пръст към Койн. – Нека го разпитам аз! – останалите закимаха. Явно само Койн не разбра какво става… Гномът се доближи към него и го попита:

- Нас ли чакаше, момче? Ти ли беше голямата заплаха на краля? – Койн реши, че ще помогне, като излъже:

- Да, изпратиха ме да ви намеря! – ушите му обаче се изпълниха със зъл, пресилен и неискрен смях.

- Интересно – прекъсна смеха същият гном. – Май ние те открихме първи, а? – отново се чу смях, но не бе този на гномите, беше напевен и весел, стъписа дребните гноми.

- Не, аз открих вас! – дочу се нечий глас над главите на всички, гномите рязко се изправиха в готовност, никой не можеше да сбърка, това бе гласът на елф.

- Хайде, покажи се, де, дългокоси! – изкрещя грапаво единият гном.

- Открийте ме – отговори напевният глас от височините, а една стрела изсвистя, сякаш от небето и мина толкова близо до плешивата глава на единия гном, че само я обрули, оставяйки кървава черта подир себе си, след което се заби в земята, точно до крака на съществото. Явно елфът искаше да се подиграе с гномите.

Койн усети как една стрела мина и покрай неговото тяло, но тя само разкъса въжетата и не докосна дори дрехите му. Момчето стана, но осъзна, че лъкът му не беше в него, затова скочи във въздуха, завъртя се и изтласка тялото си, с което удари пет гнома, събаряйки ги на земята, отгоре стрелнаха още няколко стрели, които повалиха останалите четири на земята, чу се глас:

- Никога не вади лък срещу елф, същото е, като да стреляш наобратно с него! – засмя се непознатият елф.

- Да видим тогава! – рече единият гном от петимата оживели, които Койн само бе съборил, извади една стрела, каза някаква дума, а върхът ù внезапно пламна, той я насочи нагоре и стреля, явно бе съзрял елфа… За ужас, Койн също го забеляза, видя зелените дрехи, които носеше и горящата стрела, която го бе пробола в гърдите, та огънят излизаше чак зад гърба му… Елфът погледна вкочанено и запада надолу, Койн си затвори очите, в очакване да чуе как елфът се строполясва на земята… За чудо, обаче, той чу само весел и искрен смях, който огласи гората. Погледна нагоре и видя, че елфът се бе задържал на клона, а всъщност не бе улучен, а просто бе хванал стрелата под мишницата си… Койн също се засмя, когато елфът хвана стрелата в ръка и с един замах я запрати обратно към гнома, след което каза:

- Е, сега видя ли? – След секунди на изумено мълчание, елфът само каза едно „Бу!”, а останалите гноми се разбягаха из гората, в паника… – Тя не е мъртва, нали? – запита елфът, след което скочи от дървото долу и отиде до Койн и елфата, която лежеше на земята. Всъщност тя бе непокътната, явно ù бе направено същото заклинание, каквото и на Койн преди малко… А и все пак бяха взели за… Робиня? Елф за роб? Това бе нечувана приказка!

- Не, не е мъртва… А ти как се казваш? – попита Койн.

- Името ми е Елднар. Моля те, запази тишина – рече с каменно изражение елфът, след което хвана за ръка лежащата в безсъзнание жена, а с другата си докосна устните, изричайки някакви сложни думи. След секунди жената рязко отвори очи. Елднар я гледаше, тя обаче бе изнемощяла. Опитваше се да каже нещо, красивото ù лице обаче едва помръдваше от умора и изтощеност… Тя пророни тихо:

- Та… та… там!… – и надигна леко ръката си, сочейки в тъмнината зад дърветата. В началото Койн не забеляза нищо, но след секунди съзря две светлини, сякаш бяха два фенера, държани високо във въздуха от птици, светеха жълто. След малко обаче те премигнаха за секунда и отново светнаха… Това бяха очи… Чу се трясък. Три дървета паднаха, а иззад тях огромен космат сив звяр, с дълги колкото ръце зъби зарева гневно.

- Не… Само не това – рече Елднар ужасен, щом видя съществото. То стоеше на два крака, ноктите му бяха дълги като мечове и не по-малко остри, беше поне пет пъти по-високо от един елф. Звярът скочи към тях и с лекота изкопа земята под краката им, взимайки ги и тримата…

- Какво ще правим сега? – запита Койн.

- Мисля, че първо е уместно да ми благодариш, че ти спасих живота – отговори Елднар, което явно значеше, че и той не знаеше какво щяха да правят…

By Volen Georgiev Milchev