Радослав слушаше думите на Миролюб сериозно, свъсил вежди, нервно мачкаше цигарата между пръстите си и на края проломоти.
– Какво искаш да кажеш, Миро с това, че и аз съм от неподходящите твари? Благодаря ти за кафето и сандвича и извинявай за времето което си пропиляваш заради мен, в празни разговори!
Миролюб спря дори да диша за секунда от изненада. Не очакваше да бъде така разбран от приятеля си.
– Я недей, недей така! Зная че ме разбра добре. Казвам го за тия,които ни подведоха, за тия, които се подиграват с доверието ни...
– Ами...де да знам -промърмори Радослав - ,може да съм ти в тежест!-но вече по-спокойно,пооправи намачканата си цигара и я запали,като бавно и с удоволствие издишаше дима ѝ.
– Така е,съгласен съм с теб,но не бива да виждаме само грозното.Виж и дребните,мънички хубави моменти,те са повече.
– Ех ,Радо,ама и ти ме уморяваш с твоя позитивизъм! Не виждаш ли какво става около нас.с нас ?
– Виждам,това че нямам крак,не значи,че съм сляп!Но ти защо не искаш да видиш и другото?–повиши отново тон Радослав-Ето например тази история ,никога няма да забравя.
Налага се да пътуваме с брат ми в автобус,дълъг път,уморителен.И гледаме,на таблото над главата на шофьора,три табели,една под друга.
Първа табела,най-горе - места седящи 48
Втора табела- места правостоящи-няма
Трета табела-не пърди! И за по-нагледно,имаше дори залепен стикер с...........
В стаята се разнесе смехът на Миролюб-ама верно ли?
– Да,така беше,ама чакай да чуеш какво стана после,след историята в автобуса.............
– Давай!-усмихнато му отговори Миролюб.
© Румяна Друмева Всички права запазени