29.08.2019 г., 15:51 ч.

Към морето 

  Проза » Разкази
542 4 6
4 мин за четене

     След като свърши лятото, с жена ми решихме да отидем на море.

     По-евтино е. Взехме влака и отпрашихме на юг. С малко пари, малко дрехи и малко очаквания бяхме по-весели и щастливи от всички онези, другите с повече пари, повече дрехи и повече очаквания.

     Влакът аварира по пътя и виснахме да чакаме на някаква странна гара. Гарата беше странна, защото на пейките пред сградата ѝ лежаха чудновати хора – пияни, отчаяни, проскубани, с овехтели и мръсни балтони въпреки слънчевото време. Лятото беше свършило, но топлото още не си беше отишло. Не и за тези гарови плашила – те очевидно си носеха всичките дрехи на гърба, за да не им ги открадне някой или защото тялото беше единственият им гардероб.

      Жена ми гледа състрадателно и съобщава:

     – Ще сляза да им дам някой лев.

     – Ти луда ли си? – възразявам. – Нито ги знаеш, нито ги познаваш. Може да са пияни.

     – И вероятно са пияни – съгласява се тя и си оправя тоалета, като пипа с връхчетата на пръстите краищата на красивата си рокля. Така прави винаги преди излизане. И когато иска да ме дразни.

     – А, не! – настоявам. – Ти самата имаш малко пари. Защо ще ги даряваш? Да не си Майка Тереза.

     – Не съм Майка Тереза. Но съм майка.

     Удари ме лошо с това възражение, на тясно ме свря. Беше най-добрата майка на света – можеше да даде и последната си стотинка, когато станеше дума за децата. Млъкнах. Само помолих:

     – Да не се заплеснеш там с някакви разговори. Влакът всеки момент ще тръгне.

     – Няма изгледи за това. Виж само! – И ми посочи ужасния вид на локомотивния машинист, който беше легнал до колелата на железницата като отчаян шофьор на трабант отпреди десет петилетки.

     Съгласих се, няма как. Обаче реших да не оставям нещата така. Последвах я инкогнито. Обичам моето пораснало момиче, не мога да я оставя да доближава ония съмнителни гарови типове, може да ѝ навредят с нещо.

На един даде пари. Той ѝ целуна ръката. Говориха си нещо няколко минути. На друг, той беше съвсем окаян, му подари някаква сребриста верижка. Откъде ли я беше взела? Да ѝ се не начудиш на жена ми – все ще има по нещо у себе си, дамските чанти дъно нямат. Дано не е някаква старинна вещ със стойност, която надвишава многократно цената на бездомника, барабар с целия му парцалив гардероб на гърба. Аз наблюдавах всичко отстрани, скривах се зад електрическите стълбове и зад дърветата, правех се на пътник, чакащ влак, по някое време се забих в чакалнята, оттам виждах по-добре визитациите на жена ми по пейките. Никой не ми обръщаше внимание. Времето беше спряло на тази гара, часовникът отдавна не работеше, а в помещението на чакалнята беше мръсно и хладно; в печката имаше дърва и съм сигурен, че нощем бездомниците си палят огън.

     Беше ми интересно да наблюдавам всичко това – дори и дантелените парцали, които паяците бяха избродирали в ъглите на чакалнята, по краката на столовете и отвън – по клоните на дърветата и около отдавна затворените кепенци на шкембеджийницата.

     Най-накрая жена ми свърши със заниманията си по добродетелност и се огледа. Подадох глава иззад един храст-скривалище и се доближих с бавна крачка, подчертано резсеян.

     – Я виж ти! – рекох изненадано. – Ти си била наблизо. И ако като тебе реших да се порадходя. Във влака е задушно.

     – А къде е той? – попита ме тя.

     – Кой? Влака ли? Ами...

     Влакът го нямаше. Проверихме на другия коловоз. Не. Нямаше го върху релсите и локомотивния машинист с отчаяния вид, а и локомотив изобщо липсваше. Всички влакове се бяха разотишли. Нашият беше поел на юг, към морето. С багажа ни, дето беше малко. И  с парите ни, малко, но достатъчно – надявахме се. Е, сега нямахме нито стотинка. Как ли ще се върнем?

     Стискам ръцете а жена ми, те са ледени, по цвета и температурата им мога да разбера почти всичко за нея, зяпам тревожно наляво и надясно, сякаш съм изгубил влака някъде между пукнатите плочки на перона. По едно време окаян клошар със сребърна верижка на лявата си ръка ни доближи и се усмихна:

     – Имам за вас двамата една специална пейка. Тя е отзад, с изглед към парка. Не е близо до релсите. То парка сега никой не го чисти, обаче е тихо и приятно. И музиката през нощта е вълшебна, приспивна, щурците тука са добри. Ваша е. И нощта, и пейката. Това е вип пейка. Спечелих я на карти, понякога я давам под наем за нощувки през лятото. За вас е без пари. – Огледа се да не го чуе някой, прикри устата си от едната страна с опакото на ръката и се обърна към мен: – Госпожата е светица, ваша милост. Да знаете. Мой човек е тя.

     И ми намигна. Свали верижката от ръката си и я подаде на жена ми:

     – За спомен, госпожо – вика. – От мен.

     После пак ми намига, но този път знаково, дружески – да не ревнува моя милост, демек, а напротив, съвсем напротив.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Ани.
  • "С малко пари, малко дрехи и малко очаквания бяхме по-весели и щастливи от всички онези, другите с повече пари, повече дрехи и повече очаквания."

    Стискам ти ръката за това послание, което е прокарано по един много нестандартен начин в произведението ти.
  • Благодаря, Стойчо.
  • Колко малко му трябва на човек:изпадне ли в беда и все ще намери милост неочаквана...
    Много ми хареса.
    Поздравления, Владимир!
  • Благодаря, SMooth, Мариана, благодаря за любими.
  • Кой да знае кое къде се намира... по пътя към Човека
Предложения
: ??:??