Мързеливо се изтегнах в леглото и се заслушах в приглушените разговори долу. Още бях възбуден от съня преди малко. Къпех се в морето с красива млада жена. Вълните бяха големи и не виждах лицето, но усещах невероятния аромат на кожата ù до мен. Виждах изящна малка ръка, която докосваше косата ми и исках да разбера коя е.
Някой беше дошъл на гости и оживеното жужене на гласове ме унасяше отново в магически полусън. Трябваше да ставам, чакаха ме сериозни задачки. Още снощи си спомних за дядо Димо, емигрант в Италия, който все се оплакваше от студенината на чужденките и повтаряше през ден: "Абе, дручко си е българката, топла и сладка жена е, ама не от тия, модерните, а истинска жена от нашите времена." Голям сладур беше тоя мой приятел. Познавах го от няколко години в чата. Беше овдовял преди година и половина и сега си търсеше другарче в живота, но все не му харесваха чужденките. Жена му била италианка и той за нищо на света не искаше да повтори грешката. Въпреки своите 70, беше запазен мъж и искаше да се радва на живота пълноценно с любима жена. Имаше всичко, като бивш ветеринарен лекар не страдаше от безпаричие, в миналото бяха останали за него немотията и бедността. Децата му бяха пръснати по света и имаха свой живот и съдба. Той беше волна птица. Щяха да бъдат идеална двойка с Фиданка. Само как да направя така да ги срещна очи в очи двамата. Сигурен бях, че ще се харесат веднага. Бяха самотни и жадуваха топлина. Трябваше ми съгласието на дядо. Налагаше се да го убедя.
Намъкнах дрехите набързо и слязох в кухнята. Дребен слаб мъж говореше оживено с дядо. Баба ги гледаше с открита враждебност. Тя мразеше разговорите за политика у дома. Това, според нея, било само за кръчмата. Вкъщи се говореше за семейни дела. И макар да обичаше гости, този не ù бе по душа. Заслушах се в разговора.
- И аз казвам, вие сте луд, господин депутат, няма такова нещо и никога не е имало. Ние сме прости хора, от политика не разбираме. Някой ви е излъгал.
- И той какво - дядо се почесваше по главата нетърпеливо.
Темата му досаждаше и искаше да приключи по-бързо разговора. Излязох на двора и мирисът на домати и пушек ме привлече към огнището в ъгъла. Баба излезе с мен да провери това, което вреше в казана. Нямаше спиране тази жена. Грижата за семейството бе най-важното нещо в живота ù. Зимникът бе пълен с бурканчета вкусни сладка и разни туршии. Подуших с нос и се наведох.
- Какво този път ври в казана на магьосницата?
- Апетитка, Горанчо. Назряха много домати и като стана 5 сутринта, бутнах да стане и дядо ти, обрахме и смляхме всичко червено в градината. Сложихме моркови, чушки, може да добавя и малко смляна опържена бамя. Ще го оставя по-рядко, да става за пица, спагети, за печени картофки и задушени меса.
Явно съм я погледнал като ескимос - марсианец, защото тя се тупна по краката и се засмя. Опита апетитката с върха на лъжицата и ми се закани с нея, а очите ù излъчваха светлина.
- Ама ние тук не сме на Луната, чедо. Разбираме малко и от модерни неща. Баща ти като дойде да те вземе с колата, ще ви сложим малко зимнина. В София храната не е чиста. А виж колко има у дома, и за вас, и за нас.
- Бабо, в магазините всичко има.
- Има, но не е чиста храна - повтори упорито баба. - А чистата храна е полезна. Не четеш ли вестници? - и пак се засмя. - Чакай, почти е готово. Ще ти сипя да си топиш пържените филии в нея. Да видиш каква е убавиня.
Баба взе чинията до огнището и отсипа от ароматната доматена „убавиня". Както бях гладен, сигурно щях да омета поне пет филии с апетитката.
- Хайде, иди да си хапнеш, дано оня навлек се сети, че е време да си върви. Рано-рано е виснал у нас. Като че някой го интересуват политическите глупости на депутатите.
Топнах пръст в доматената смес и го облизах. Ммм... Вкусно. Зимата ще бъде прекрасно да имам няколко пълни буркана от тази „убавиня", да си подслаждам живота. Реших да променя темата. Политиката и на мен не бе любима тема за разговор. А гостът бе време да се измита от къщата.
- Сушени смокини ще правиш ли ?
- Рано е още, чедо. Нека назреят повече, да има презрели, тогава. Трябва смокинята да пусне сладост, за да е готова за сушене. Няма да те забрави баба. Ще направя поне една голяма тава.
Обожавах сушените смокини, които баба изпращаше в чиста платнена торба. Приготвяше ги по специален начин. Редуваше печене в умерена фурна със сушене на слънцето вън на двора. Завиваше ги с найлон отгоре да не ги лазят оси и пчели. Когато бяха след седмица вече готови, ги овалваше в пудра захар да не лепят. Нанизваше ги като огърлици на чисти конци и ги провесваше да висят на прохладно. Бяха огърлици от сладост и слънце. Този вкус няма нищо общо с гръцките и турски смокини, които ние купуваме в София. Трябва някой да опита приготвените от баба, за да разбере точно значението на думата „убавиня".
С чинията в едната ръка се запътих към кухнята. Надявах се гостът да си е отишъл, за да поговоря с дядо за тайната мисия - да сватосаме Димо и Фани, да преобърнем тяхната тъжна съдба и да ги направим, ако можем, щастливи, защото и двамата заслужават.
Разговорът обаче продължаваше с пълна пара. Гостът не се смути, дори като ме видя, че влизам с чиния. Аз седнах от другата страна на масата, придърпах пържените филии, налях си айран в голяма чаша вместо вода и се заслушах в продължението на техния разговор.
- Той - нищо - отговори ядосано другият мъж. - Щял да дойде да разговаряме, щял да се реваншира за услугата.
- Дрън-дрън - смръщи вежди дядо и удари по масата.
- И аз казвам така, ама... Хайде, аз да вървя, че вие си имате гости.
Селянинът неуверено стана, явно се надяваше да го поканят да закусва. Погледът му се плъзна по филиите и апетитката, но дядо не го задържа. Беше дребно, хитро човече, с миши сиви очи, които въртеше на всички страни с фалшива усмивка. Приличаше на отровна змия. От онези, малките, които ги подценяваш заради ръста, а те захапват най-безцеремонно и си изливат в теб отровата. Горан Старши го изпрати до вратата и седна замислен. Взе една от филиите, натопи я в ароматния сос и я захапа. Дръпна каната с айран към себе си и се загледа в прозореца.
- Лоша работа, Горане. Замириса на избори и пак плъзнаха лешояди из село. Я сипи и на мен от бялата вода.
- Айран ли? Нали човекът ти каза...
- Човекът, дето си тръгна от тук, е едно мекотело. Днес е така, утре е инак. Точно фурна за банички. Който му сипе брашното, пече и продава, без да изпитва и качица срам. Не ми се забърква с никой от политическите кретени, да правят каквото си щат. Я дай мътеница - намигна ми хитровато той и се облегна на стола.
След филията с доматен сос дядо реши, че е още гладен. Измъкна сладко от праскови, оформено като малки спирали, натрупа на филията толкова, че заприлича на мъничка планина и се усмихна доволно. Бе примижал като тигър, готвещ се да изяде антилопа. Изчаквах да каже какво ще правим следобед и да предложа моята версия за деня.
- Днес ще почиваме с теб. Щяхме да ходим на нива, но се разсъхна. Планове?
- Имам идея за сватба.
- Не ти ли е малко ранко - ухили се дядо и изпусна една спирала от прасковка.
Хвана я още в движение и я хапна, облизвайки пръста на окапаната ръка. Казаното прие като детинска шега. И аз започнах търпеливо да обяснявам плана. Дядо хапваше от филията с вкусното сладко и кимаше леко с глава. Изстрелях началото бързо.
- Не за мен, за Фиданка.
Лицето на дядо видимо потъмня. Остави филията недоядена. Обърса прекалено старателно ръцете в салфетката. Погледна ме очаквателно. Беше ми направило впечатление, че и тя го гледаше странно, когато първия път се срещнахме. А той някак насила влезе у тях. Останах с усещането, че не е избягала от тук заради него. Но не бях сигурен. Сега вече знаех, че нещо е имало между тях, и май дядо е направил грешката да не прескочи законите в село и да си вземе жена с нарочено име. Не че баба ми беше лоша, напротив, беше много добра. И хубава беше, и сръчна, и готвеше като готвач в „Шератон", но... в онази жена имаше шмек, толкова силен, като магия, дето дори и на тази възраст тя излъчваше силно и трябваше да си гей или сляп, за да не видиш и усетиш очарованието ù. Беше ми трудно да продължа. Оставих и аз моята филия със сладко. Избърсах ръцете си също прекалено старателно като Горан Старши, и се приготвих да му разкрия моето виждане как да осъществим сватбата.
- И какво за нея си намислил? - дядо пиеше мътеницата бавно и прекалено внимателно.
- Имам познат от Италия, вдовец, ветеринар, търси свястна жена. Може да ù даде всичко. Да ù покаже света. Не го интересува какво е направила, когато е била млада. А и тя не е направила нищо престъпно. Размотало се кросното за стана, хвърлила го в близката река, голямо важно. Дай да ù го натякваме до смъртта. И кой го интересува, че е осиновена? Само ограничените мъже в селото.
- И ще заминат от тук двамата? - Последната дума дядо натърти с гняв и млъкна, уплашен, че ще се издаде.
- Нали ти самият каза, че така трябва да стане, че тук тя никога няма да е щастлива. Че е трябвало да замине още тогава. Че хората понякога са жестоки и ù приписват незаслужено прекалено голяма вина.
- Да, така е. Познаваш ли този човек? Да не е някой да ù съсипе живота. Нали ме разбираш?
Салфетката в ръцете на дядо бе заприличала на парцал, а той продължаваше да я къса и мачка, без да го осъзнава. Очите му не гледаха мен, а изучаваха цветчетата по мушамата, сякаш от това зависеше свършекът или спасението на света. Трябваше да го успокоя.
- Глупости, много е свестен. Познавам го като дядо и баща. Пишем си отдавна. Само че има малка подробност и неудобство. Ако се навие да дойде, тоест да долети от Италия, за да се види и срещне с Фани, къде ще го настаним?
Дядо наведе глава. Трудно му беше и аз го усетих. Жилата на врата му пулсираше бясно, а ръката му беше впила пръсти в бедрото. Боже, какъв съм глупак! Фани е любовта на живота му. Тя е приела ада заради него и чака. Дали той ще има сила да скочи пред всички и да я вземе някога? Как ще реагира баща ми? За майка ми няма да отварям дума сега. Последните пъти, когато звъни от Италия, винаги е много заета, няма време да поговори, пита само здрав ли съм и ям ли. Даа. Значи доктор Савчева е просто едно разпускане, освежаване на емоцията и на възприятията, както сам той ми го каза. Ами сега? Да се откажа, не върви, сам го предложих. Ще разбере, че се досещам за всичко. Отпих от чашата с мътеница.
Дядо остави най-накрая салфетката. Облегна се на стола, допи на един дъх останалия айран в чашата, захапа остатъка от филията и примижа.
- У дома ще дойде, няма да го оставим на пътя. Ще видим накъде ще задуха вятърът. Тъкмо ще разберем що за птица е този господин Италианец. Покани го. Фани заслужава друга съдба.
Вдигна поглед от последната хапка филия и ме прегърна през рамо. Искаше да каже и друго, но благоразумно замълча.
- Покани го, Горане, ако е свестен и е мъжкар като нас, нека я вземе. Тя заслужава щастие. Ако и тя го хареса, да се махне от тук. Стига е страдала вече.
Стана и излезе от стаята, изправил гордо глава. За секунда на вратата се облегна и докосна лице с ръка. Внушавах си или ми се стори, че в очите му блесна сълза.
Погледнах остатъка от закуската и изпих на няколко глътки млечния еликсир на баба. Грабнах голямо парче тутманик, останал от снощи, залях го с доматеното вкусно съкровище и забързах към клуба на другото село, да свърша каквото мога за Фани и да разтърся поне малко за хубавата косица тази хитруша Съдбата, която се забавляваше с нашите дни, нощи и тайни желания.
Дядо седеше отвън и плетеше кош. Прекалено се бе задълбочил в своята работа. Наблюдавах го как плете автоматично. Пръстите се движеха, а той не поглеждаше, правеше го като робот, като шофиране на автопилот. За пръв път не пожела да дойде с мен. Дори когато се пошегувах, че сладураните в чата ще се разсърдят, той само махна с ръка. Искаше да остане сам. Беше взел правилното решение, но имаше нужда да остане сам с болката и раздялата, която можеше да стане реалност.
Вървях по пътя и мислех колко бурни вълни крие наглед спокойното село. Колко страшен и странен е светът в македонския край. Колко тайни се крият в душите на всеки от тях. Колко бури събира душата, без никой да разбере за това. Как любовта разкъсва душата и като кораб разбит я подмята... и въпреки всичко, късметът е още мечта.
Както се бях вдълбочил, звънче на колело ме изтръгна от размислите и аз се преместих встрани. Продължих да вървя бавно и колелото до мен спря. Красиво момиче, около моята възраст. Руса коса, сладко тяло, не приличаше на местните момиченца. Облекло тип „ела ме изяж" не скриваше, а разкриваше нейните телесни достойнства. Нахално ме изгледа:
- Ти си Горан на Горан. Всички говорят за теб. Малко те поизпуснах, бях при татко във Враца, но виждам, че клюките не грешат. Доста си готин за село. Хайде да те закарам до нас.
Повдигнах засмян рамене. Девойчето си го биваше. Нахалничко малко, но сладко. Огледах я от горе до долу. Имаше порочна красота, дори на нейната възраст. Изглеждаше лесно достъпна. Не ми беше дори интересна. Можех да я имам още сега. Само ми беше смешно. Момиченце, което много искаше да се държи като голяма жена. Тя ме изгледа лакомо и зададе въпроса направо.
- Ти карай колелото, аз ще се возя отзад. При майка ми ли отиваш или в клуба?
Сега вече учудено я погледнах в очите. Тази усмивка напомняше определено някого. И тези очи ги бях виждал няколко пъти, откакто съм тук. Красота!
- Доктор Савчева ми е майка. Нали ходиш при нея на преглед? - и се засмя предизвикателно, оправяйки уж късата си поличка с бяла и нежна ръка. - И аз ще следвам като нея медицина след време. Много ми харесва професията. Искам да помагам на хората.
Говореше умно, но така арогантно, с такава ирония в гласа, че всяка дума звучеше точно обратно.
- Та закъде си, в края на краищата? - обърна се цяла към мен.
- Към клуба - отговорих твърдо и малко студено.
Не ми се вървеше пеша и се метнах с нея на колелото. Внимавах да балансирам по тежестта, за да не се озовем в тръните. Не че тя би имала нещо против.Усещах как гледа гърба ми и ме опипва с поглед. Но не изпитвах възбуда. По-скоро ме дразнеше тази демонстративност на нейните намерения. Аз бях „Софиянче", но не бях за всяка жена. И това нахакано русо девойче много скоро щеше да разбере.
Заформяше се голяма каша. Трябваше да внимавам, ако искам да изляза сух от нея. Дядо бе прав, с пиенето и секса шега не бива. Иначе можех да се окажа любовник на дъщерята и майката. Нито едната нямаше да ми прости после, когато, рано или късно, ме хванат в някоя плитка лъжа. И двете бяха опасни, но много чаровни. Но и аз имах учител - дядо. Нямаше да се дам на манипулация.
Пред клуба стояха местните ергени и ме изгледаха криво, когато пристигнахме с Мая. А тя напук, слизайки, ми пусна ръка по бедрото. Ако искаше да вбеси някого, вече беше успяла. Трябваше да се стегна и да очаквам удари като си тръгвам. От бой и от секс не ме е страх. Като внук на Горан Старши, ножът ми бе в козирката. Бях готов да заковавам змия, дори ако се окажеше в рокля.
Хладината и тихото жужене на компютрите ми подейства успокояващо. Нетът беше добър, а за мой късмет Димо беше на линия в скайп. Мая остана отвън, а аз пристъпих към бойната спешна задача. Разговаряхме с доктора подробно и той се запали веднага. Каза, че взема самолета от Рим и ще пристигне идната седмица. Изпрати негови снимки, които прехвърлих на телефона, поръча ми куп въпроси да питам Фани, изпрати хиляди поздрави и целувки, които да предам на жената, но най-важното бе, че ще пристигне с пари и достатъчно документи, ако тя го хареса, да се оженят и да заминат веднага. Бях радостен и вече потривах ръце, обещах да му занеса снимка, за да я види другия път. Щях да я снимам на телефона. Проверих си и пощата. Десет писма от майка ми, и всички с едно и също в тях - ядеш ли, учиш ли по английски, внимавай да не изпростееш между тези селяци. Последното беше излишно, защото нямаше начин да стане. Това, което се случваше тук, го нямаше в никой учебник. Този свят беше пъстър, но майка ми не разбираше от пъстрота, защото не желаеше да го опознае.
Платих на момичето на пулта, което не пропусна да пита за дядо и излязох в жегата. Мая още беше отвън. Флиртуваше с младежите предизвикателно, показвайки прелести. Щом ме видя, ме прегърна глезено. Прокара ръка по гърдите ми и аз я отблъснах .
- Искаш ли да те закарам до вас, за да не ходиш пеша, мило?
Наблегна на думата „мило" и се огледа за ефекта върху момчетата. Дразнеше ги съвършено умишлено. Боят едва ли щеше да ми се размине. Усещах го как приближава във въздуха.
- Не, благодаря. Предпочитам да се разходя сам. Имам работа до баира. Обещах нещо на баба.
- По това време? - Тя изви кокетно глава и нацупи красиви устни.
- Да. Точно по това време. Всичко хубаво.
- Кога ще ми звъннеш по телефона? Мога да дойда до селото за по кафе вечерта.
- Не обещавам. Затрупан съм с работа. Беше ми приятно да се запознаем. Поздрави на доктор Савчева. Чао.
- Чао - недоволно измрънка Мая и аз тръгнах в горещината сам.
Ако нещо бях понаучил тук, то беше, че през деня нищо значимо не става. Животът започва нощем и каквото се случи, остава скрито в мрака и тишината. Така че, ако щяха да ме нападнат, нямаше да бъде сега. Или поне така се надявах, защото бях сам, а момчетата бяха много. Затътрих се бавно в жегата. Усещах мириса на прегоряла трева. Мароканските скакалци кацаха нахално и по ръцете ми. Уж пръскаха някаква отрова от общината преди няколко дни и това скачащо братство понамаля, но пак ги имаше и това бе напаст за реколтата.
Вървях отстрани на пътя и когато стигнах баира, не знам какво ме прихвана. Реших да се правя на мъж ли, заради кого и какво, не разбрах. Знам само, че бутнах вратата на гробищата и зачаках на припека сам. Десет минути стоях и не мърдах. Струйки пот се стичаха по врата ми и вече бях решил да си тръгвам, когато пред себе си я видях. Първо помислих, че сънувам и е само гледка от маранята. По това време никой не ходеше по гробовете.
Беше красива жена, цялата в черно, тъничка като тръстика. Млада, може би около 30. Идваше от горния край, стъпваше леко, като балерина. Видя ме и ме погледна стреснато. Поздравих я, а тя не ми отговори, само ме погледна повторно и отмина. Обърнах се още веднъж да я разгледам. След няколко крачки се обърна и тя. После забърза отново надолу. Дали ми се стори от жегата, или наистина между високите треви се прокрадна човек? Застанах неподвижен. След малко обаче кръвта ми замръзна на място. Изпълзяха не една, а две змии зад близкия гроб. Едната щях да я закова на място. Познавах този вид. Но другата беше различна. Нямах представа каква е, нито дали се яде. Трябваше да решавам бързо. Реших да убия различната, другата не беше опасна. Не можех да рискувам. Бях сам в пустошта и жегата. Бавно извадих ножа и се прицелих. Заковах я малко по-назад от главата. В същия миг чух свистене от другия край и още един нож закова смока до мен. Обърнах се и видях едно от момчета пред клуба. Същото, което ме гледаше с присвити очи и не откъсваше поглед от Мая. Приближи се към мен, огледа ме от горе до долу. Пот течеше от мен и от него. Погледна ме право в очите.
- Не си разлигавено Софиянче. Уби вярната гад.
Приближи се и ми подаде ръка. Твърда ръка на човек, който работи, а не си прави с нея само прическата. Стисна здраво, като не премести поглед от мен. Поколеба се за миг, но го каза рязко и ясно:
- Мая е всичко за мен.
- Нямам нищо общо. Не ме и засяга. Говоря съвсем честно. Не си падам по момичета с руса коса.
И двамата се засмяхме и напрежението почна да спада. Продължавахме да се гледаме, а ножовете ни стояха забити, всеки в неговата убита змия.
- Надявам се да е така. Ако имаш нужда от помощ, обади се. Ти си мъж като дядо ти, евала, пич - и ми подаде отново ръка.
Подадох ръката и аз. Усетих отново истинско здраво стискане на мъжка ръка. Открита, готова за бой, ако трябва, но и готова да помогне на приятел в беда.
- Янаки, за теб - Яни - представи се той.
- Горан, като Горан Старши. Наистина ми е много приятно.
Всеки от нас се наведе, взе си змията и се разделихме след вратата на гробищата.
Вървях през селото с навитата змия на ръката и мъжете се струпаха около мен пред кръчмата.
- Как закова усойница? Шапка ти свалям - съседът Митаки ме потупваше силно по рамото. - Браво, мъж си ти, мъж. Македонската жилка е в тебе. Браво. Кажи какво пиеш да те почерпя?
- После, чичо Митаки. Сега се прибирам, че имам работа. Ама змията ви я оставям, че баба ще се паникьоса, ако се прибера с гадинката у дома.
Мъжете одобрително закимаха. Знаех, че утре нашите щяха да разберат, а може би още днес, новините тук летяха по-бързо от влака "Стрела", но сега трябваше да си събера мислите. И да обсъдим сериозно с дядо женитбата на Фиданка.
© Илияна Каракочева Всички права запазени