Дъщеря му събираше лайка в градината. Беше весела и си тананикаше нещо. Гледаше я отдалече, тя не го забелязваше. Голяма беше тази градина, на младини и той играеше там под големия орех, а малкото сандъче с гребена отпред, с което беряха лайката, беше наследство  от дядо му. Един-два от дървените му зъби бяха счупени, другите се държаха още.

     Изхвърли боклука в контейнера и я погледна отново. Тя щеше да стане красавица. Много интересно беше всичко у нея. Очите ѝ не бяха красиви, а някак заоблени и неузрели. Веждите стърчаха и разкриваха почти нелепо  учудване; цялото лице сякаш изразяваше почуда. Имаше красива стойка, стройна и уверена, бе слабичка, но това не беше нищо особено или изключително.

     И затова той непрекъснато се питаше как така едно момиче, което има съвсем обикновени пропорции и черти на тялото и лицето, може да излъчва подобна величава изящност, толкова нежност и спокойствие, една тържествена и тръпнеща хармония, пред която ти идва да богоговееш.

     – Здравей, тате! – тя го забеляза най-после. Беше увила косата си на плитки.

     Повдигна лявата ръка за поздрав. Засрами се, че я беше наблюдавал така продължително. Побърза да се прибере вкъщи. Искаше да сготви нещо вкусно. Днес беше в чудесно настроение: сутринта намина един негов комшия и му каза, че се отваряла работа в шивашкия цех, търсели общ работник, можело да го вземат.

     – Ти по-добре ела вдругиден – беше казал съседът му. – Тогава шефът е там. Аз не го познавам добре, но все ще намеря начин да те препоръчам.

     – И защо мислиш, че ще избере точно мен?

     – Защото никой не знае, че се е отворило свободно място. Още никой не е разбрал. Ти ще си първият кандидат. И защо да не те вземе?

     Защо не, наистина. Още беше здрав. Годините му не бяха малко, но можеше да върши всичко. И от тежкото не го беше страх. Щеше да помогне на щерката, ще ѝ купи повече дрешки, вече трябва да се гизди, да излиза с приятелки.

     Усмихна се. На майка си приличаше, това е. От него нищо не беше взела, а и по-добре. Може би само малко от ината му, ама това ще се промени с годините. Майка ѝ беше същата хубавица – една такава тъничка, нежна, добричка, да те е страх да ѝ повишиш тон. И работлива. Болестите обичат такива хора, лепят за по тях като напаст. Не издържа, милата. Пет години от тогава.

     Ще изсушат лайката за зимата. Така правеха винаги. Обичаха да пият чая с мед и да си правят попара. А когато имаше сирене, ставаше още по-хубаво. Сложи тенджерата на котлона. Сега ще измисля някаква гозба. Има леща. И картофи има.

     – Ей, комшу! – чу да вика комшията през тарабите.

     Уплаши се да не е станало нещо с работата. Той имаше нужда от тази работа, дано някой не го е изпреварил.

     – Здравей, какво ново? – престори се на спокоен, но сърцето му се разтуптя. Беше безработен вече повече от осем месеца.

     – А, нищо, гледам те, че се въртиш като муха без глава, та реших пак да те навестя.

     Комшията беше по-млад от него и винаги беше в добро настроение. Всичко му беше до колене – и панталоните, и целият свят. Не обръщаше сериозно внимание на нищо и изглежда нищо не заслужаваше неговото внимание. Би бил местният нехранимайко и никой не би го възприемал сериозно, ако... не беше богат. Всъщност никой нищо не знаеше за богатството му, но то си личеше. Не ходеше на работа, имаше връзки навсякъде, не пазаруваше на вересия в магазина, не се женеше, не пиеше и не злословеше. Всички знаеха какво не прави, но малцина можеха да предположат какво прави. И никой не би дружал с такъв човек, ако сам не се натрапваше.

     – Нищо особено не правя. Ще сготвя нещо за обяд.

     – Къде е щерката? – попита небрежно, за да поддържа разговора.

     – Бере лайка в голямата градина.

     – Това е хубаво, нека бере. Ще си имате за зимата. – Помълча малко и добави: – Айде, ще се видим по-късно.

     Картофите завряха. Ще ги обели и ще направи салата. Тя всеки момент ще си дойде. Е, не е много, но ще похапнат. Като започне работа, ще си имат всичко.

     В градината старото приспособление за бране на лайка, направено още от дядо му, беше оставено до ореха, не беше захвърлено, просто бе прибрано на сянка. Лайката в него се бе изсипала и приличаше на разлята. Огледа се. Къде ли е дъщеря му? Трябва да е някъде наблизо, щом така е оставила лайкоберачката. Ще я почака, няма закъде да бърза. Не искаше да обядва сам.

     – Поне обещаваш ли, че ще помогнеш на татко? – шепнеше през това време момичето на комшията.