Мъглата беше ужасна. Гъста и лепкава, влажна, създаваше впечатлението, че се придвижваш през гъста пелена. Въпреки че бе включила специалните фарове, Диана виждаше едва на няколко метра пред колата. Караше бавно вече часове, а непрекъснатото взиране в млечната мъгла пред нея я уморяваше невероятно. Прибираше се вкъщи след толкова години отсъствие и така  й се искаше да стигне колкото се може по-бързо... На места, където и се струваше, че мъглата е по-рядка, си позволяваше да натиска газта, но през повечето време просто пъплеше, бавно като мравка - знаеше, че най-голяма част от инцидентите стават именно в такова време. Нямаше закъде да бърза - по-важното беше да се прибере жива и здрава при близките си. Пътят беше почти пуст, много рядко се разминаваше с някоя кола, навън отдавна се беше стъмнило, а местността, през която караше в момента, бе гориста и тя съсредоточи цялото си внимание в шофирането. В колата беше топло и приятно, климатикът работеше, радиото тихо припяваше поредния хит, но Диана отдавна не му обръщаше внимание. Някакво тягостно чувство обземаше душата й, усещане за нещо лошо и дълбоко в себе си усещаше неясно бодване - знак, че зверчето у нея, която тя наричаше паника, се събужда... Не, не трябва да му позволява да изплува на повърхността... нямаше нищо обезпокоително - просто лошо време...
На задната седалка, удобно свит на кълбо, спеше единственият й любимец - доберманът Найт, и само тихото проскимтяване и въздишка при поредното му наместване в стремежа да заеме максимално удобна позиция, й напомняше, че не е сама в колата. Топлината, тихият звук на радиото и равномерно движещите се по стъклото чистачки действаха на Диана приспивно, въпреки притесненията й, а тя беше вече много уморена... Със сетни усилия на волята си налагаше да внимава, да гледа пътя, да се взира внимателно в млечната мъгла... Неясно и смътно мъглата й напомняше за нещо, имаше усещане за дежа ву и изведнъж в съзнанието й изплува онзи сън... Същият, който беше сънувала толкова нощи подред и който я изпълваше с ужас...
Когато Диана отвори очи, всичко около нея беше някак млечно бяло. Не можеше да разбере дали се зазорява или вече отдавна е ден. Светлината беше силна, натрапчива и същевременно мека - като в някаква мъгла, обгръщаше я  и излъчваше някакво сияние. Беше странно тихо - не се чуваше нито обичайния шум от преминаващите коли навън, нито непрекъснатото жужене на компютъра й. Отиде бавно до него - не работеше. Натисна копчето, но... все едно, не заработи. Взе дистанционното и опита да включи телевизора - явно нямаше ток. Уредите, на които толкова разчиташе в ежедневието си, просто не работеха. Стационарният и мобилният й телефон бяха неизползваеми, а когато отиде в кухнята, установи, че и водата е спряла. Странно, определено беше много странно, но дори липсата на ток, вода и комуникации не смущаваше толкова Диана, колкото неестествената, оглушителна тишина навън. Излезе на терасата да погледне - навън нямаше жива душа - по обикновено оживената улица, на която от ранни зори започваха да се движат хора, коли и да се отварят магазини, нямаше никой. Нито една кола, нито един човек, магазините бяха отворени, стоката изложена, но накъдето и да погледнеше Диана, беше пусто. Объркана, не можеше да разбере какво става и какво се е случило, затова реши да се облече и да излезе навън да провери сама. Метна първите дрехи, които и се изпречиха и понечи да отвори вратата. "Найт! Не може и той да е изчезнал" - обикновено чуеше ли, че стопанката му се готви да излиза, той вече чакаше с трескаво нетърпение до вратата. Диана обиколи пак стаите - нямаше го, никъде. Определено не можеше да си обясни какво става и затова просто излезе навън. Огледа се по пустите улици. Никой. Влезе в първия магазин - пусто. Всичко беше подредено, изчистено и й се струваше, че продавачката ей-сега ще се подаде отнякъде. Почака, повика... пълна тишина. Дори си помисли, че при това положение би било рай за крадците, но къде, по дяволите, бяха и те? Минаваше покрай излъсканите до блясък витрини и суетна, като всяка жена, не пропускаше да погледне одобрително отражението си в тях. Само че... за разлика от друг път, сега в тях се виждаше мътен, размазан силует, като отражение в избледняло, похабено от годините, старо огледало... Странно, всичко беше толкова странно, че Диана усети как в нея напира и се гърчи онзи, добре познат звяр - ужасяващата, неимоверна паника... Крачеше по пустите улици, а очите й все търсеха някакъв знак, че има някой друг, освен нея. Очакваше, че ей сега, отнякъде ще изскочи някой, ще я стресне и през смях ще й обясни, че всичко е една голяма шега, която някой си е направил с нея... Напразно - нищо не помръдваше, сякаш светът беше застинал, мимоходом Диана отбеляза, че нищо, абсолютно нищо не помръдва - нямаше даже вятър, нито лист не потрепваше по дърветата, тишината беше толкова плътна, че дори звукът на собствените й стъпки се заглушаваше - все едно стъпва по мек сняг. И онова особено млечно сияние... Сякаш наистина беше валял сняг и цялата му светлина и белота се отразяваха наоколо. Изведнъж в далечината чу, отначало съвсем слабо, а после все по-силно кучешки вой.
- Найт! - изкрещя Диана с пълно гърло, но викът и отекна глухо. Воят се усилваше и гледайки по посока на звука, Диана потресена видя как към нея, материализиращ се от нищото, се понася нейният черен красавец.
- Найти! Къде беше, момченцето ми? Как само притесни мама... - Диана го галеше, по-радостна от всякога, а Найт въртеше от радост отрязаната си опашка, заедно с цялата си задница, все едно танцуваше танца на радостта, виждайки любимата си стопанка. Не преставаше да я ближе където свари, но същевременно издаваше някакъв гърлен вой, скимтене - така, както правеше винаги, когато е много уплашен.
- Какво има, Найти, какво има мойто момченце, къде отидоха всички, Найти? - не спираше да го гали и да му се радва, сякаш за да забрави притесненията си от изчезването на всички останали.
Найт определено се държеше странно. Подобно поведение имаше винаги, преди да се случи нещо лошо. Диана се доверяваше на интуицията на животните. Нещо я накара да се заслуша в тишината около тях. Сякаш до преди малко беше абсолютно тихо, а сега се чуваше някакво неясно жужене. Много далечно и едва доловимо, но жужене. "Дано са пуснали тока" - помисли си тя, но някак си тази мисъл не я успокояваше. Усещаше онази пробождаща тежест в гърдите, която се появяваше неминуемо със загнездването на някаква лоша мисъл в главата й. Жуженето се усилваше, а Найт в краката и просто се побъркваше. Освен гръмогласния лай по нещо, невидимо за нея, скимтеше и се притискаше в нея, повече от ужасен...
- Тихо, Найт, тихо мойто момче! Да чуем какво става! - може би пък да беше звук от приближаваща кола...
Диана вече вътрешно в себе си знаеше, че логичните обяснения, с които се опитваше сама да се успокои, са безсмислени... Това, което приближаваше, беше по-страшно и ужасяващо, съдейки по все по-бързо наближаващия звук, а той от неясно жужене се превръщаше в натрапчив вой, в който вече се различаваха звуци от трошене, ръфане, късане, мляскане... В съзнанието и изникна спомена за онзи разказ на Стивън Кинг - Ланголиерите, съществата, които изяждаха заобикалящия свят, оставяйки след себе си нищото... безмълвната космическа празнина и тишина... катранено черна и непрогледна като... самото нищо...
Нямаше къде да избягат. Нямаше и смисъл. Нямаха друг избор. Опитаха се, но краката им затъваха в меката, кашеста белота... След малко неминуемо щяха да потънат в черната безвременна паст на небитието...
Тук Диана се събуждаше - ужасена и обляна в пот, не съзнаваше къде е, жива ли е... След няколко секунди се осъзнаваше - да, жива беше, Найт стоеше на пост до нея, светът си беше на място, хората се разминаваха по улицата, а шумът на колите беше оглушителен... Просто сън... за който Диана забравяше през деня...
Стресна се, ужасена от лая на кучето. Прогърмя в тишината, точно до дясното й ухо, от което, почти оглушала и разтреперана, натисна с всички сили спирачката. Беше си позволила да се унесе в приятната топлина, под звука на едва доловимо работещото радио и равномерното тракане на чистачките. Колата поднесе, а пред нея сякаш пробяга неясна черна сянка. Гумите свиреха по мокрия асфалт, а  Диана  ужасена се опитваше да овладее колата и да не се забие в крайпътните дървета. Когато успя да спре, първото, в което се увери, е дали кучето на задната седалка е добре. Добре беше, тя също беше невредима, сега й оставаше само да провери дали не е блъснала някое животно и какво е състоянието на колата. Чуваше се неясен бръмчащ звук, като клокочене откъм двигателя. "Господи! На косъм бяхме... Кога най-сетне ще стигна..." каза си, отваряйки вратата на автомобила. Вън беше много студено и тръпки пробягаха по затопленото й тяло. "Няма да обличам якето, само набързо ще погледна" - отвори капака и оттам се надигна със свистене пара, на фона на която се открояваха малките кондензирани капчици от заобикалящата ги гъста мъгла. Диана остави капака отворен и се огледа наоколо, направи няколко крачки, за да се увери, че не е прегазила нещо. Освен свистенето на двигателя й се струваше, че долавя някакво неясно мънкане, нещо като далечен жален вой. Кучето в колата и лаеше гръмовито, скимтеше и виеше... "Не сега" - помисли си Диана, отдалечавайки се от колата. Тя оставаше зад нея, неясен силует в мъглата... Приглушеният, ужасен вой на кучето я накара да се обърне за секунда назад. С крайчеца на окото си забеляза сянката, която я връхлетя. Нямаше време нито да се уплаши, нито да побегне... Последната и мисъл, последният й безгласен вик беше "Ланголиерите"...
Найт се блъскаше с упорита, последователна жестокост във вратите на колата. Безуспешно, но продължаваше. Инстинктът за защита на стопанина беше по-силен от болката, по-силен от кръвта и той продължаваше и продължаваше. Лапите му бяха натрошени и кървави, а от опитите му да разбие стъклото черепът му беше смазан, но с последните останали у него сили той се хвърляше, отново и отново. Знаеше, че тя е някъде там, че го чака да й помогне...
Когато екипът на Пътна помощ пристигна, повикан от случайно минаващ автомобил, отначало не се осмеляваха да отворят вратата на окървавената кола. Животното вътре, размазано и почти издъхващо, не преставаше да ръмжи, оголило заплашително зъби. Един от мъжете се престраши и отвори полека - и без това беше видно, че кучето бере душа. Без да обърне внимание на хората около него, то бавно, едва, се смъкна и с последните си сили се отправи, скимтейки протяжно по пътя. В колата нямаше никой друг - бързият преглед под предните и на задната седалка ги убеди в това. Автомобилът не беше катастрофирал, само отвореният преден капак свидетелстваше, че явно е имало проблем със двигателя. Мъжете се пръснаха да търсят собственика му. Не намериха нищо - само мъртвото куче, на около десетина метра пред колата.
Стъпките на  Диана отекваха приглушено по пустите улици. Тишината, отблясъкът на млечната светлина, които я заобикаляха, бяха зловещи. Усещаше как в нея се надига онази, добре позната от съня й, паника. Всичко бе реално, точно така, както го беше сънувала толкова нощи подред... Обърна се - в далечината дочу приглушен вой... След малко към нея, материализирал се от нищото, изскочи Найт... Сега не им оставаше нищо друго, освен да дочакат заедно Ланголиерите... И края на техния свят... Да станат част от вселенската празнота... от абсолютното нищо...
Нямаше накъде да бягат. Нямаше и смисъл. Нямаха друг избор. Те вече не съществуваха...